Traditions | Традиции

Българската култура е въплъщение на  духа и традициите на българина, на неговите вековни обичаи, богат фолклор и дълбока мъдрост. Формирана с течение на хилядолетия тя е грижливо пазена, обогатявана и доразвивана и до ден днешен.

Макар и малка по мащаби българската държава може да се похвали с 40 000 исторически паметници, 36 културни резервата, 160 манастира, около 330 музея и галерии. Тук се включват праисторически находки, тракийски гробници, обекти от гръцката епоха, римски крепости, исторически паметници от времето на Първото и Второто българско царство, архитектурни забележителности от възрожденската епоха и много други.[1]

Богатото културно наследство на България е оценено високо от ЮНЕСКО. В списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО са включени седем културни обекти: Боянската църква, Мадарският конник, Ивановски скални църкви, Казанлъшката гробница, Старият град Несебър, Рилският манастир, Свещарската тракийска гробница. Част от списъка са и два природни обекта – Национален парк „Пирин“ и Природен резерват „Сребърна“.

 

 

Боянската църква Св. Никола и Св. Пантелеймон, източник

Мадарски конник, източник

Казанлъшка гробница, източник: By Kmrakmra – Собствена творба, CC BY-SA 3.0

Несебър стар град, църква на Христос Пантократор, източник: De © Utilisateur: Ratigan – Originally from the French Wikipedia, there supplied by Utilisateur: Ratigan. Later cropped and compressed by User: Trilobite for the English Wikipedia., CC BY-SA 3.0

Рилски манастир, източник

Свещарската тракийска гробница, източник

Далматински пеликан и голям корморан в делтата на река Дуна в природен резерват „Сребърна“, източник: By Cody escadron delta – Собствена творба, CC BY-SA 3.0

Ивановските скални църкви, фотограф: Лилия Огнянова, източник: Александър Нишков

Национален парк „Пирин“, източник

Занаяти

Още от дълбока древност по българските земи се развиват и разпространяват редица разнообразни занаяти. Те до голяма степен пресъздават начина на живот на българите през вековете. Продуктите, които създават българските занаятчии първоначално се използвали основно за препитание, за задоволяване на ежедневните потребности на хората. Постепенно те се заменят от изящни изделия, създадени от майстори-занаятчии.

Най-големия си разцвет българското занаятчийство бележи през Възраждането. От този период началото си водят редица образци на занаятчийското изкуство, които са изключително важни за българския бит и култура. Възрожденското занаятчийство се характеризира с тясно специализиране на отделните занаятчии – последователи на зародилите се по това време художествени школи в Чипровци, Троян, Котел, Бусинци.

Последвалото постепенно замиране на занаятите в България през 20-ти век са следствие на историческите промени и все по-широкото навлизане на механизираното производство[2]. Независимо от модернизирането на производствените процеси като цяло, създаването ръчно изработени изделия от майстори-занаятчии продължава да се практикува и днес.  За разлика от годините на Българското възраждане, когато занаятите се практикуват повсеместно и в градовете, и в селата, днес те са характерни най-вече в селска среда.

Един от най-старите български занаяти е грънчарството. Той се практикувал още от древните траки, които са изработвали уникални за времето си съдове. То представлява занаятчийска технология за изработването на различни съдове от глина като купи, вази, гърнета, делви, чинии и др. При изработването на грънчарски съд майсторът-грънчар си служи основно с ръце. Използват се и някои специфични инструменти като грънчарско колело, лопатки, режещи инструменти. Уникалността на грънчарските изделия се поражда от изключителните декорации, които се постигат посредством различни техники за гравиране и оцветяване. Изделия, плод на българското грънчарско изкуство, могат да бъдат видени в Архитектурно-етнографския комплекс „Етър” (Габрово), „Етнографски ареален комплекс – Златоград” и в Музея на художествените занаяти и приложни изкуства (Троян).

 

Керамични продукти в етнографски музей „Етар“ край Габрово, източник

Дърворезбата е занаят, усъвършенстван векове наред. Той се изразява в художествено обработване на дърво посредством изобразяване на декоративни мотиви, фигури и сложни изображения. По българските земи дърворезбата е позната още от времето на древните славяни. Днес тя се прилага в най-различни форми – от резбоване на предмети за дома и бита до сложни архитектурни композиции – резбоване на тавани, мебели, врати, ракли и др. Характерни за българската дърворезба са декоративните (фигурални композиции, плетеници и арабески), животински (лъв, змия, орел, паун), както и растителни мотиви (слънчоглед, лоза, розетка, дъбов лист). Основите видове дървесина, които се използват за направата на дърворезбарски изделия са орех, явор, липа и бук. Те се обработват с помощта на дърводелски инструмент, наречен длето. От епохата на Възраждането водят началото си редица школи, свързани с този занаят – Банска художествена школа, Калоферска резбарска школа, Дебърска художествена школа и др. Дърворезбата е най-добре развита в Трявна, Тетевен, Копривщица.

Дърворезбован таван в копривщенска къща, източник

Тревненски дърборезбован таван, източник

Иконописта е вид изобразително изкуство, характеризиращо се с изписването на икони. Думата икона е с гръцки произход и означава образ, портрет. Този занаят става популярен по българските земи към средата на IX век, когато християнството се налага като официална религия. Възрожденските иконописци изобразяват върху своите икони най-често мъже и жени в традиционни дрехи. Постепенно това се променя и те започват да рисуват български светци, владетели, философи, учители. В процеса на изографисване майсторите използват подложка от дърво. На нея се поставя платно, намазано с грунд, върху което се нанасят контурите на изображението. След това иконата се позлатява с изковани златни листчета или чрез използването на златни пластинки или златен прах. Понастоящем иконописците използват варак – истински златни листчета. След позлатяването, иконата се оцветява с боя. Цялостният процес по изографисване завършва с нанасяне на надписите и с полиране на иконата. В България не са рядкост и мозаечните и керамични икони. Такава е например намерената края Велики Преслав керамична икона с образа на Свети Теодор Стратила. Най-известните български зографи са Захарий Зограф, Пимен Зографски, Тома Вишанов, Станислав Доспевски, Димитър Молеров, Цанко Лавренов  и т.н. Отражение върху иконите намират най-често образите на Св. Иван Рилски, Пресвета Богородица и Младенеца, Йоан Кръстител и др. Центрове на иконописното изкуство в България са градовете Трявна, Самоков, Банско и Велико Търново.

 

Стенописи на Захарий Зограф в притвора на католикона на Великата Лавра “Св. Атанасий Атонски”, източник

Ангели, детайл от стенописа на Тома Вишанов от олтарната апсида на църквата „Свети Лука“ в постницата „Свети Лука“ при Рилския манастир, 1798 г., източник: By Toma Vishanov

Св. Йоан Кръстител. Икона от ок. 1859 г. от Станислав Доспевски. Днес в Пловдивската Света Митрополия. източник

Възкресение Лазарово. Стенопис от Димитър Молеров от църквата “Св. архангел Михаил” в с.Осеново край Банско, източник

Хилендарскит манастир, Цанко Лавренов, източник

Златарството е сред първите занаяти, които се прилагат по българските земи. В България е открито най-старото обработвано златно съкровище в света – във Варненския некропол. То датира от 5 век пр. Хр. В некропола са открити над  3000 изящни златни предмета. Средища на българското златарско изкуство в миналото са били Враца, Видин, София и др. Особено популярна била Панагюрската златарска школа[3]. В Исторически музей Панагюрище е организирана специална тематична експозиция „Панагюрската златарска школа“. Изключителни изделия се ваят и от ръцете на майсторите от Чипровската златарска школа.

 

Чипровската златарска школа, източник

Медникарството също е древен занаят. Неговите корени също могат да се търсят от времето на древните траки. Те били прочути майстори на медта. Медните съдове и украшения запазени до днес са изляти в изящни форми и са богато украсени.

Бакърджийството – един древен и тайнствен занаят, автор: didanov, източник

Занаятът медникарство се изразява основно в профилиране на дълбоки медни съдове. Благодарение на ковкостта на медта майсторът дообработва съдовете като ги калайдисва и орнаментира[4]. Богата гама от образци на медникарското изкуство се съхраняват в Музея на народните художествени занаяти и приложни изкуства (Троян) и Архитектурно-етнографския комплекс „Етър” (Габрово).

Тъкачеството е познато на българския народ от IV-V век пр. Хр. Неговите тънкости се предават от поколения на поколения основно между жените в семейството. Работи се с вертикален или хоризонтален стан. На него се тъкат дрехи, килими, черги, губери, одеяла, покривки, кърпи и завеси. Основните материали са вълна, памук и коноп. За оцветяването на тъканите се използват естествени багрила, които се извличат от растения, животни и различни минерали. За тази цел се употребявали и сажди, пепел, вар. В миналото този процес се осъществявал ръчно, докато днес се използват различни машини, както и създадени по химически път багрила. България е известна с чипровските килими, чието производство започва в началото на XVII в. Те представляват двулицеви ръчно изработени килими. Тъкат се от памук и вълна. С времето килимарски центрове са се обособили и в градовете Самоков, Котел и Панагюрище.[5]

Ръчнотъкани килими от Чипровци, източник

Основен съхранител на българската култура са многобройните църкви и манастири из всички кътчета на страната – Рилският манастир, Бачковският манастир, Троянският манастир, Земенският манастир, Роженският манастир, Гложенският манастир, Килифаревският манастир, Боянският манастир, Дряновският манастир и много други. Те представялват своеобразен образец на дейността на българските иконографски, дърворезбарски и зографски майстори.

 

Традиционно облекло

Традиционната българска носия е неизменна част от всекидневния и празничен бит на българите. Тя може да бъде определена като специфично културно явление с дълъг исторически живот. Българските носии основно се делят на мъжки, женски и детски. Цялостната им композиция, използваните тъкани, накити и бродерии дават ясна представа за живота на българина в различните битови, обредни или празнични условия. Нещо повече, в миналото по носията хората са можели да познаят кой от какъв род е, както и от кой край на България е.

Женските носии се разделят на еднопрестилчена, двупрестилчена, саяна и сукманена, а мъжките биват белодрешна и чернодрешна. Традиционно българското народно облекло се изработвало в домашни условия изпод сръчните ръце на българката. Мъжете участвали изключително рядко в този производствен процес. С течение на времето обаче това се променя. Обособяват се специализирани занаятчийници. Така например майстори – терзии изработват дрехи, които са част най-вече от мъжките традиционни костюми. Основните материални за направата на носиите са лен, коноп, памук, вълна и по-рядко коприна и кожа. Изключително сложна е самата структура на народните носии. Тя е различна в отделните краища на страната. Женските традиционни костюми се разграничават по кройката и начина на обличане на горната дреха. При мъжките определящи са формата и цветът на горните дрехи.

Съставът на еднопрестилчената женска носия е следният: дълга туникообразна риза и богато украсена престилка. Тя се среща най-вече в Родопите и голяма част от селищата в Дунавската равнина. За тези региони е типична и чернодрешната мъжка носия, която се състои от риза, тъмноцветни потури, пояс, горна дреха и калпак. [6]

Двупрестилченият тип женска носия включва риза, две престилки – предна и задна и колан. Той е характерен най-вече за Северна България. По отношение на мъжкия традиционен народен костюм в тази част на страната най-характерна е белодрешната носия – риза, пояс, панталони (димии) и връхна дреха.

Основната част на саяната носия е саята – постоянна връхна дреха, с различна дължина на полите и ръкавите. Други неизменни нейни елементи са туникообразна риза,  престилка и пояс. Този тип носия е характерна за южните и югозападни области на страната.

Сукнамената женска носия е най-широко разпространена – централните планински части на страната, по Черноморието и Югоизточна Тракия.[7] Нейните основни съставни части са сукман, риза, престилка, пояс. Декоративната орнаментика е най-ясно изразена по престилката и деколтето на сукмана.

Добруджанска женска носия, източник

Музика

Българското музикално творчество се характеризира с изключителна естетическа стойност и художествени качества. Въпреки множеството изменения, които претърпява през многовековно си съществуване тя успява да запази своите автентични стил, изразителност и форма. В народните песни съвместно съществуват поезията, музиката и танцът, обединени в един художествен комплекс върху основата на общия ритъм.[8] В миналото техните авторите остават анонимни. Народът е този, който запазва и предава от поколение на поколение тези музикални творби. Днес ситуацията е малко по-различна. Писането на песни е отредено на хората, изцяло занимаващи се с тази дейност като текстописци и композитори. Много от тези професионалисти, творящи фолклорна музика обаче използват за основа създадените от народа песни. В този смисъл, може да се каже, че народните песни до известна степен произтичат една от друга. Значението на народната песен за българина е изключително голямо, особено в годините на робство, в които тя е била основен крепител на българския дух.

България е поделена на фолклорни области, всяка от които се характеризира със собствено народното изкуство. Това териториално разграничение важи в особено голяма степен за песните и танците. Фолклорните области са седем – Добруджанска, Северняшка, Пиринска, Странджанска, Родопска, Шопска и Тракийска.

Добруджанска фолклорна област обхваща административните области Варна, Добрич и Силистра. Характерни за Добруджа са два специфични стила – тракийски и балканджийски. Популярни за този район са жетварските, седенкарските и трапезните песни. Добруджанският край се отличава със специфичен инструментален стил, изпълняван на гъдулка, кавал, гайда. Характерни са танцовите мелодии “ръки”, “сборени” и “ръченица”[9]. Най-известните добруджански песни  са „На нов пазар, Лазаре“, „Изгряла е месечинка”, „Лале ли си, зюмбюл ли си”, „Добруджо, мила Добруджо“, “Янка мама си думаше” и др. Изпълняват се от изпълнители като Калинка Вълчева, Васила Вълчева, Верка Сидерова, Галина Дурмушлийска, Добра Савова, Иван Георгиев и др.

Музиката в Северняшката фолклорна област представлява една своеобразна компилация от фолклора на другите области. Типични тук са хайдушките и лиричните песни, които се изпълняват на един глас. Много често в текстовете на песните от този край участват митични същества като змейове и лами. Най-разпознаваеми са музикалните творби „Елено, моме”, „Яничари ходят, мамо”, „Мари, моме” и „Заблеяло ми агънце”. Характерни за тази област са духовите музикални инструменти – дудук, окарина, кавал и гайда. Популярни изпълнители от тази област са Лалка Павлова, Борис Машалов, Иван Пановски, Даниел Спасов, Мита Стойчева и др.

За Пиринска фолклорна област, която обхваща Югозападна България, са типични юнашките и героични песни. В тях най-често се възпява българският героизъм. Пеят се основно жетварски и „седешки” песни (песни, които се пеели по време на седенки), които са по-весели и танцувални. Изпълняват с хълцане и трептене на гласа. Популярни пирински песни са „Ако умрам, ил загинам” „Македонско девойче”, „Лиляно моме, Лиляно”, „Пирине, Пирине”, Йовано Йованке”, „Лудо младо”, „Катерино моме” и много други. Традиционни музикални инструменти тук са тамбурата, гайдата и овчарската свирка, наречена „сворче”. Популярни изпълнители са Володя Стоянов, Румяна Стоянова, Малин Домозетски, Николина Чакърдъкова, Илия Луков, Иван Дяков, Костадин Гутов и др.

Странджанска фолклорна област се простира върху територията на административната област Бургас. Типични за този край са жетварските, сватбените, хороводните, седенкарските песни. Отличават се с много меко тоноизвиличане. Много често са възпявани войводи и хайдути, като например капитан Петко войвода, Индже войвода, Хаджи Димитър и др. Сред най-известните странджански песни се нареждат „Капитан Петко войвода”, „Калиманку, Денку, мари” „Радо, бяла Радо”, „Ясен месец веч изгрява”, „Седнала е Яна” и много, много други. Характерни инструменти са гъдулка, тамбура, гайда, кавал, тъпан, свирка и тамбура. Сред изпълнителите от тази област най-известни са Янка Рупкина, Дует Ставреви, Магда Пушкарова, Димка Владимирова,  Манол Михайлов, Златка Ставрева и др.

Родопската фолклорна област обхваща територията на планината Родопи. В нейните песни много характерна е любовната тематика. Изпълняват се най-вече по сборове, седенки, годежи и сватби. Типични са също песните на гурбет, както и сватбените, овчарските, историческите и хайдушките песни. Възпяват се героичният Момчил юнак, смелият Делю войвода, революционерът и хайдутин Петко войвода[10]. Безспорно най-известната родопска народна песен е „Излел е Делю хайдутин”[11] в изпълнение на Валя Балканска (изображение 7.22). Песента е включена в човешкото послание, което обикаля Космоса „Гласовете на Земята”. Други много популярни родопски музикални произведения са „Ела се вие, превива”, „Пусто лудо и младо”, „Рипни Калинке”, „Юначе лудо и младо“ „Бела съм бела, юначе”, „Радо, мари Радо“ и др. Родопската песен като цяло се характеризира като едногласна, но в гр. Неделино и някой части на община Велинград се пее двугласно. Типични за този край са музикалните инструменти каба гайда, кавал, чанове и тъпан. Известни изпълнители от тази област са Валя Балканска, Румен Родопски, сестри Георгиеви, сестри Хаджиеви, Николай Славеев, Веселин Джигов, Росица Пейчева, Георги Чилингиров и др.

 

Валя Балканска, източник: By Daznaempoveche – собствена работа, Public Domain

Шопската фолклорна област включва западните части на Средногорието, Софийско, Пернишко и Брезнишко. Тя е добре позната със специфичните двугласни песни, при които единият от изпълнителите пее основната мелодия, а вторият държи „исо” или казано с други думи държи ниския тон. Типични тук са жетварските, юнашките и историческите песни. В с. Бистрица (София) почитателите на българския фолклор могат да се насладят на уникално по рода си пеене на три гласа. От 1946г. тригласните песни се изпълняват от фолклорната група „Бистришки баби”[12]. Този уникален фолклорен ансамбъл е част от списъка на нематериално културно наследство на ЮНЕСКО. Едни от най-популярните шопски песни са „Леле, Свашке”, „Дилмано, Дилберо”, „Лиле, Лиле”, „Ой, шопе, шопе” и др. Най-използваните музикални инструменти в шопския края са дудук, двоянка, троянка, гъдулка, гайда и кавал. Популярни изпълнители са Бистришките баби, Олга Борисова, Сестри Аджови, Павлина Горчева, Василка Андонова, Анушка Михайлова, Поли Паскова и др.

Тракийската фолклорна област обхваща територията между Стара планина, Пирин и Родопите. Тя се характеризира с предимно бавни песни, изпълнявани на един глас и с много орнаменти. Този тип музикални произведения се изпълнявали основно по време на седянки. Добре познати тук са още хороводните, коледарските и жетварските песни. Най-известните сред тях са „Де се е чуло, видело”, „Даньова мама”, „Търновска царица“, „Полегнала е Гергана”, „Мама на Георги думаше“, „Не казвай, любе, лека нощ”, „Иван по двори одеше“ и др. Видни изпълнители от тази фолклорна област са Бинка Добрева, Надка Караджова, Стефка Съботинова, Петранка Захариева, Янка Танева, Тодор Кожухаров, Въкана Стоянова и др.

 

Танци

Българският танцов фолклор е изключително богат и разнообразен. Историческите, политическите и социално-икономическите условия, при които се развива българският народ през многовековната си история, са успели да оставят своето отражение и върху танцовото изкуство. Българските народни танци, също като песните, пресъздават материалния и духовен живот на българите – техните нрави, обичаи и традиции. Основният белег, определящ стила на българските народни танци е съсредоточаването на движенията главно в краката. Главата, ръцете и тялото в своята съвкупност са израз на богато душевно състояние у танцуващия.[13] Българското народно танцово изкуство е много разнообразно по отношение на ритъм, движения, форма, начин на захващане, както и по отношение на броя танцьори. Най-популярният български народен танц е т.нар. хоро. Стилът и характерът на българските народни хора се определя в зависимост от етнографската област, в която попадат.

Добруджанските народни танци се танцуват с уверена стъпка, като в повечето случаи пресъздават елементи от ежедневния труд. Основните движения са насочени основно надолу, за да се покаже връзката на добруджанеца със земята. Типични за тази област са също и движенията с ръце и рамене. По-голямата част от добруджански танци започват с бавно темпо, като постепенно се забързват. Най-масовите за тази област хорà са смесените, т.е. такива, в които участие вземат и мъже, и жени. Те са затворени, полуотворени или права ръченица. Най-популярните добруджански танци са Добруджанска ръченица[14], „Сборения“, „Буенец“, Пайдушко хоро, „Трънка“, „Мъжки ръченик“, „Тропанка“  и др.

Типично за Северняшките народни танци е редуването на бавни и бързи ритми, както и използването на ситни/малки стъпки. Свободата и лекотата в хорàта е придружена от пружиниращи движения в краката и трептене в раменете, по известно като „натришане”. Северняшките хорà са съпроводени от много специфично провикване. В повечето случаи танцьорите се държат за ръце, които размахват волно. Не рядко танцьорите се захващат и за пояса. Най-популярните северняшки танци са: Дунавско хоро[15], Дайчово хоро[16],  Ганкино хоро, Еленино хоро[17], Пайдушко хоро, Чичовото хоро, Грънчарско хоро, Шира, Северняшка ръчениица и др.

Пиринските хорà са сложни и разнообразни. При тях се усеща влиянието на съседните държави и етнографски области. Само в този край обаче са характерни хорà, които се играят в един размер в бавната, и в друг – в бързата част. Това е знак за изключителните танцови умения на танцьорите от този края и за чувството им за импровизация. Женските танци най-често са бавни и умерени. Мъжките са по-динамични и характеризиращи се клякане, скачане, въртене.[18] Най-популярните пирински танци са Македонско хоро, Мелнишко хоро, Огражданско хоро, Четворно хоро, Ширто, Кривата, Петруно и др.

Със собствена специфика се открояват и странджанските народни танци. Те са изключително разнообразни от умерени и кротки хорца до бързи, енергични и луди хорà. Характерно само и единствено за тази фолклорна област е „Нямо хоро”, което се танцува без музика и в което са вплетени хумористични елементи. Най-популярните странджански танци са Копаница, Ръченица, Пайдушко хоро, Каблешково хоро, Странджанско хоро, Петрунино хоро и Елховско хоро.

Родопският народен танц е предимно сдържан и умерено бавен. За него са типични лесните и не сложни стъпки. Танцуващите родопчани се захващат за ръце, рамо или пояс. Мъжете играят по-свободно, правят разчупени движения, приклякат и коленичат. Жените са по-обрани и плътно застанали една до друга. Интересен в тази област е редът, в който се подреждат танцьорите в хорото – първо се захващат мъжете, а след тях и жените. Най-популярните родопски народни танци са Йенино хоро, Митрино хоро, Чукано хоро, Момчиловско хоро, Рипни и Копче.

Шопските народни танци са темпераментни, динамични и закачливи. По своите форма и движения те са много разнообразни. Подобно на северняшките танци и тук „натрисането” е често срещано движение. Типични за тази етнографска област са провикванията от страна на мъжете по време на народния танц. В тази фолклорна област най-често се играят хорà „на леса“, както „водени“ и „сключени“ хорà[19]. Най-популярните шопски народни танци са Граовско хоро, Петрунино хоро, Ситно шопско хоро, Трънско хоро, Бистришка копаница, Кюстендилска ръченица, За пояс, Четворно хоро и др.

Народните танци от Тракийската фолклорна област също обхващат цяла палитра от движения и ритми. Типични са големите хора, както и разкъсаните такива. Жените играят по-умерено и плавно, докато мъжете наблягат на бързите ритми. Много известно е движението „трополи”, чрез което танцьорът разговаря със земята. Най-популярните шопски народни танци са  Тракийска ръченица,  Великденско хоро, Главинишка копаница, Право тракийско хоро, Въртяно хоро, Криво пловдивско хоро, Бучимиш, Трите пъти, Седи Донка и др.

 

Литература

Българската литература със своята хилядолетна история се характеризира с богато жанрово и стилово многообразие. Тя представлява своеобразно отражение на стремежите, идеалите и особеностите на българския народ и го съпровожда през различните етапи от неговото историческо развитие.

Старобългарската литература се заражда с приемането на християнството за официална религия в средата на 9-ти век. Възприемането на славянския език като официален, сакрален и административен език през 893 г. дава мощен тласък за развитието на старобългарската литература. Тя играе ролята на посредник между византийската традиция и източноправославното славянство. В допълнение, старобългарската литература е пример и коректив за литературата на останалите източноправославни славяни през почти цялото Средновековие.[20] Българската ръкописна книжнина от този период е изцяло свързана с християнската вяра и Кирило-Методиевото книжовно дело. Осъществява се активна преводаческа дейност по отношение на основните богословски съчинения.  Зараждаща се в условията на християнизация старобългарската литература е повлияна от познати във Византийската империя жанрове. След смъртта на цар Симеон през 927 г. българските книжовници насочват вниманието си към по-различни по съдържание книги – юридически и църковни. Предпочитани са по-четивните съчинения, като например разкази, жития и хроники.

Българската литература достига своя разцвет по времето на царете Иван Александър и Иван Шишман. Като книжовен център по това време се налага Търново. Постиженията в литературата се дължат най-вече на дейността на Патриарх Евтимий и създадената от него школа.

След падането на България под турска власт през 1393г. официалната литература престава да съществува. Нейни традиции поддържат българските книжовници, намерили убежище в Атон, Русия, Сърбия, Влахия и Молдова.[21] Характерни за този период са сборниците, съдържащи повествователни и нравствено-поучителни съчинения, както и апокрифните съчинения. Оттогава датират и Добромировото евангелие и Битолския триод. Изключително популярни през XII и XIII век са сборниците със смесено съдържание – дамаскини, които са написани на език близък до говоримия.

Печатните издания от XVIII век начело с „Неделник” на Софроний Врачански са подстъп към епохата на Българското възраждане. Ранната печатна българска книжнина е в съзвучие със стремежа на българите към църковна независимост. Налага се нов тип културна институция – училището. То е предпоставка за развитие на учебната литература. Забележителна в тази област е дейността на Петър Берон („Рибен буквар”), Неофит Рилски („Българска граматика“, „Христоматия славянското язика“) и Емануил Васкидович („Славяноболгарское детеводство”). Педагогическата литература от този период е дело на Васил Априлов, Райно Попович, Иван Богоров и Константин Фотинов.

През 30-те и 40-те години на века се издават и първите български научни трудове в сферата на медицината, физиката, астрономията и химията. С усилена изследователска дейност се занимават Иван Селимински и  Никола Пиколо. Други български учени, пишещи трудовете си по това време са Неофит Рилски, Найден Геров (езиковедски разработки), Спиридон Палаузов и Васил Априлов (история), Неофит Рилски (български фолклор).

Художествената проза и поезията също са характерни за епохата на Възраждането. Първите стихотворения на новобългарски език са дело на Неофит Рилски, Неофит Бозвели и Димитър Попски. Изключителен принос за литературния живот на българите по това време има Добри Чинтулов, чиито най-популярни творби са „Къде си, вярна ти любов народна“, „Стани, стани, юнак балкански“, „Вятър ечи, Балкан стене“, „Българи юнаци“.

След Кримската война (1853–1856 г.) българската възрожденска литература бележи небивал разцвет. В художествената литература се обособяват различни жанрове като поезия, проза, драматургия, литературна критика. 60-те години на XIX век е времето, в което начало на своето литературно творчество поставя Петко Р. Славейков. Негови са известните и до ден днешен творби „Изворът на Белоногата” и „Бойка Войвода”. Заедно с него творят и Любен Каравелов, Добри Войников, Никола Козлев и Райко Жинзифов. На българската литературна сцена през 70-те години изгрява и звездата на Иван Вазов, който издава първите си стихосбирките „Пряпорец и гусла“ и  „Тъгите на България“. По това време своите поетични творби пише и Христо Ботев – „Хаджи Димитър”, „Моята молитва”, „Патриот”, „Хайдути” и др.

 

Чeтaтa нa Хaджи Димитър и Cтeфaн Кaрaджa в cрaжeниe c рeдoвнa вoйcкa и бaшибoзук – 8 юли (cт. cтил.) 1868 г. Възрoждeнcкa литoгрaфия, източник

През Възраждането се налага и жанрът художествена проза. Нейни представители са Васил Друмев („Нещастна фамилия”) и Илия Блъсков („Изгубена Станка” „Злочеста Кръстинка”). В областта на белетристиката най-активно се изявява Любен Каравелов. Плод на неговия талант са повече от 30 разкази и повести, които отразяват изцяло робската действителност („Мамино детенце”, „Българи от старо време” и др.).

Годините преди Освобождението са благоприятни за развитието на българската драматургия. Видни български драматурзи са Добри Войников, Сава Доброплодни, Кръстю Пишурка, Тодор  Икономов и Васил Друмев.

В следосвобожденската епоха се утвърждава българската литературна класика. Най-яркият представител е Иван Вазов – Патриархът на българската литература. В своето творчество той почти изцяло се фокусира върху национално-патриотичната проблематика. Неговото най-известно произведение е романът „Под игото”, който е преведен на повече от 50 езика. Друг литературен гений е Алеко Константинов, чиито най-известни произведения са „Бай Ганьо” и „До Чикаго и назад”.

 

Един от най-известните и обичани български актьори – Георги Калоянчев – в ролята на Бай Ганьо, източник

90-те години на XIX в. се характеризират с динамично развитие на социалистическата книжнина. Социализмът се поставя като основен акцент в исторически трудове, справочници и публикации.

Най-важната отлика на българската литература, създадена в рамките на 20 век, е стремежът към създаването на нова, модерна литература. Този порив намира израз в дейността на най-значимото творческо обединение – кръгът „Мисъл” – д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо К. Яворов и Петко Ю. Тодоров. Познатите до този момент общностни, народни ценности се променят. На преден план излиза личността. Най-изявените литературни творци от този период, освен четиримата от кръга „Мисъл”, са Димитър Бояджиев, Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Елин Пелин,  Гео Милев, Никола Вапцаров и др.

Настъпилите след 1989 г. социални, икономически и политически промени в българското общество създават нова социокултурна ситуация, в която се развива българската литература. Културните и литературни творци се радват на творческа свобода и идеен художествен плурализъм. Налице са нови условия относно финансирането, производството и разпространението на художествени ценности.[22] Най-яркото явление в българския литературен живот след в края на 20 век е постмодернизмът. Изявени български постмодернисти са Георги Господинов, Пламен Дойнов, Бойко Пенчев, Йордан Евтимов и др. Разказът „Сляпата вайша“ (Сборник с разкази „И други истории“) на Георги Господинов  е използван от аниматора Теодор Ушев за създаването на едноименния късометражен анимационен филм[23]. През 2017 г. филмът е номиниран за наградата „Оскар“ в категория „Късометражен анимационен филм“.

Изобразително изкуство

Изобразителното изкуство е неразделна част от материалната и духовната култура на българското общество. То е древно като човешката история и е универсален език на цивилизацията. Изобразителното изкуство участва във формирането на културните традиции и националната историческа памет. То отразява заобикалящата ни действителност – общество и природа, и в същото време създава нови интерпретации на реалния свят. [24]

Най-ранните паметници на българското изобразително изкуство са скалните рисунки в една от галериите на пещерата „Магура”, намираща се в с. Рабиша, Видинска област. Естетичното изкуство на древния художник се изразява и в декорирането на глинени съдове. Характерна е употребата на бяла и червена боя, както и съчетанието на зигзагобразни линии. Забележително е изкусното владеене на различни геометрични орнаменти, които и до днес са пример за подражание на редица художници модернисти. Доказателство за високото художествено майсторство в древността са изящните стенописи и релефи, открити в Казанлъшката гробница, гробницата Свещари и Александровската гробница.

 

Скални рисунки в пещера Магура, източник

Гробница Свещари, източник

Снимка от Александровската гробница, източник

Произведенията на изобразителното изкуството от епохата на Средновековието почти изцяло се осланят на новоприетата християнска религия. Голям е броят на запазените до днес на територията на българската държава паметници на монументалната живопис. По-голямата част от тях се изразяват в стенописи на гробници и подови мозайки. Раннохристиянската базилика в с. Хан Крум (Шумен) е един много редките примери за произведение на фигуралната живопис. Главен художествен център е Преслав, където особено популярни са керамичните икони. Българското изкуство от този период е силно повлияно от византийските културни традиции.

По време на Второто българско царство като художествени центрове се налагат новата столица – Търново, Мелник, Несебър, Рилският и Бачковският манастири. От този период датират иконите “Св. Никола с житийни сцени” (Несебър), “Богородица – Господарка на живота” (Несебър) и “Архангелски събор” (Бачковски манастир).

Снимка от Бачковски манастир, източник

Св. Никола с житейски сцени (12 век) – Несебър, България, източник

„Събор на св. Архангел Михаил и безплътните сили“, българска икона от XIV век (1344 – 1364 г.) от колекцията на Бачковския манастир. Днес в Националната галерия в София, източник

Падането на българската държава под турско робство се отразява пагубно на изкуството. За да продължи своето съществуване се налага изключително бързо да се приспособи към създалата се нова реалност. Това успява да случи в края на XV век когато в някои български манастири – Рилски, Драгалевски, Бобошевски и др. художниците възраждат своята дейност. Изпод техните ръце се създават иконите “Св. Георги на кон” (Бояна), “Христос Пантократор” (Кремиковски манастир) и “Богородица с Младенеца” (църквата „Св. Стефан, Несебър”).

През епохата на Българското възраждане настъпва промяна в художествените вкусове. Особено важна е ролята на зографите (иконописци), чиято основна цел е да възродят българското изкуство. В техен творчески център се превръщат Атонските манастири. През втората половина века вече се създават първите възрожденски художествени школи – Тревненската (Кръстю Захариев, Симеон Цонюв и Димитър Кънчов), Дебърската (Братята Петър, Марко, Йован и Йосиф Филипови), Самоковската (Захарий Зограф и Никола Образописов), Банската (Тома Вишанов Молера).[25] Забележителен за развитието на българското художествено изкуство е приносът на Захарий Зограф. Той е основоположник на българска светска живопис. Характерно за създадените от  него икони е вграждането на битови елементи. Неговите стенописи красят най-славните български манастири – Троянски, Рилски, Бачковски, Преображенски и дори Великата лавра в Света гора.

 

Колелото на живота на Захари Зограф, Преображенски манастир, източник

Българското изобразително изкуство от Освобождението до средата на XX век се характеризира с приобщаване към съвременната европейска художествена култура. Развитието на българското изкуство преминава през различни етапи:

  • етнографско-описателните жанрови сцени, създадени от следосвобожденските български художници Иван Мърквичка, Антон Митов, Иван Ангелов, Ярослав Вешин;
  • изящните пейзажи и елегични портрети, характерни за първите десетилетия XX век. Художниците, активни в този период са Никола Петров, Никола Маринов, Стефан Иванов, Елена Карамихайлова и др.
  • експресивната декоративност на 20-те години, изразена в творбите на Иван Милев, Иван Пенков, Пенчо Георгиев
  • изключително богатите на творчески дарования и разнообразни пластични търсения през 30-те и 40-те години на XX век. Тогава творят Владимир Димитров – Майстора, Златю Бояджиев, Дечко Узунов, Ненко Балкански, Сирак Скитник, Вера Недкова, Иван Ненов, Бенчо Обрешков.[26]

 

 

Иван Мърквичка, Автопортрет, 1926, източник

“Девойка” от Владимир Димитров – Майстора, източник

„Брезовски овчари“, Златю Бояджиев, източник

„Портрет на Маша“, Дечко Узунов, източник

Ярослав Вешин, ‚Самарското знаме“, източник

През втората половина на XX век в изобразителното изкуство настъпват промени, свързани с разнообразяване на стиловете и жанровите търсения. Това се дължи на творящите по това време художници Иван Ненов, Вера Недкова, Дечко Узунов, Илия Петров, Иван Фунев, Васка Емануилова. Тяхното дело е сред върховите постижения в българското изобразително изкуство. Новите живописни и пластични търсения на съвременното българското изкуство прозират в творбите на Галин Малакчиев, Александър Петров, Найден Петков, Генко Генков и Димитър Киров. Успоредно с въвеждането на нови сюжетни линии и творчески изживявания, традициите на родното струят от платната на Златю Бояджиев, Стоян Венев, Надежда Кутева и Димитър Казаков. В края на XX век българската живопис, скулптура и графика са абстрактно ориентирани. Изграждат се композиции на изцяло геометричен принцип. Те са характерни по-скоро за развитието на отделни художници. През този период е много популярно и използването на неконвенционалните форми сред младите български художници.[27]

 

[1] Културен туризъм. В: Официален туристически портал на България [онлайн]

[2] Сантова, М. Миглена Иванова, Ваня Матеева. Традиционни занаяти, домашни дейности и поминъци [онлайн]

[3] Куюмджийство (златарство) – огненият занаят. В: Българска история  [онлайн]

[4] Медникарство. В: Задруга на майсторите на народни художествени занаяти [онлайн]

[5] България – занаятчийство. В: Ranica.eu. [онлайн]

[6]  Традиции, занаяти и етнография: Традиционни български носии. В: Официален туристически портал на България [онлайн]

[7] Традиционното българско облекло. В: Horo.bg  [онлайн]

[8] Великова, Пел., Св. Минкова. Народната песен в българския  музикален фолклор. В: Научни трудове на Русенския университет [онлайн], № 47, 2008.

[9] Добруджанска фолклорна област. В: Група за автентичен български фолклор „Искър“ [онлайн]

[10] България – фолклор. В: Ranica.eu. [онлайн]

[11] Изпълнение на Валя Балканска „Излел е Делю хайдутин

[12] Изпълнение на Бистришки баби

[13] Великова, Пел., Св. Минкова. Стил и характер на българските народни танци – специфика. В: Научни трудове на Русенския университет [онлайн], № 50, 2011

[14] Пример за Добруджанска ръченица

[15] Пример за Дунавско хоро

[16] Пример за Дайчово хоро

[17] Пример за Еленино хоро

[18] Пиринска етнографска област. В: Клуб за български танци „Акцент” [онлайн]

[19] Шопска етнографска област. В: Клуб за български танци „Акцент” [онлайн]

[20] Димитрова-Маринова, Димитринка. Библейските текстове  и старобългарската литература. В: Български език и литература [онлайн], № 4, 2001

[21] Гергова, Ани. Книгознание. София, 1995, с. 84.

[22] Игов, Светлозар. Погледи към най-новата българска литература (1989-2001 г.) В: LiterNet [онлайн], 2004, №5

[23] „Сляпата Вайша“ късометражен филм

[24] Димчев, В., С. Раканов. Рисуване и изобразително изкуство. Учебник за учителските институти. София, Народна просвета, 1980г.

[25] Християнско изкуство. В: Национална художествена галерия [онлайн]

[26] Българското възраждане в изобразителното изкуство. В: БезРамка. [онлайн]

[27] Съвременно българско изкуство. В: Национална художествена галерия [онлайн]

 

 

image_pdfimage_print
Scroll Up