Independence | Независимост

Възобновяване на българската държава

Временното руско управление в България създава условия за изграждането на всички основни институции, необходими за функционирането на една държава. Знания и опит в тях събират първите български чиновници и администратори. В резултат на работата на хора като княз Владимир Черкаски, ген. Анучин, княз Александър Дондуков, Н. Геров, проф. М. Дринов, Т. Бурмов, П. Каравелов, Т. Икономов новосъздадената българска администрация и войска запазва българската си идентичност. Временното руско управление спомага за изкореняването на турския феодализъм и за запазването на сувернитета на българската държава, макар и васална на Османската империя. Периодът на временно руско управление се характеризира и с първите прояви на съпротива от страна на българския народ срещу несправедливите решения от Берлинския конгрес. Народното недоволство намира израз под различни форми. Българите изпращат множество петиции до руското правителство и Великите сили. Във всички големи градове на Княжество България и Източна Румелия са изградени комитети „Единство“, които провеждат мащабна кампания. Стига се дори до призив за въоръжена съпротива срещу прилагането на решенията на Берлинския конгрес. Така постепенно българите започват подготовка за борба, чиято цел е не само пълна независимост, но и обединение на Княжество България и Източна Румелия. Върховата точка в българското негодувание са проявленията на българите в Македония прераснали в Кресненско-Разложко въстание (5 октомври 1878 г.). То завършва без успех. Въпреки това то е първата крачка на българския народ към обединение на разпокъсаните си земи и сънародници. Тази общонационална съпротива привлича погледа на Великите сили. През 1881г. Русия, Германия и Австро-Унгария подписват тайно споразумения, с което се задължават да не пречат на едно бъдещо обединение между Княжество България и Източна Румелия.

На 10 февруари 1879 г. във Велико Търново е свикано първото българско Учредително събрание. То се състояло от 229 народни представители. Част от тях за избрани от народа, други били назначени от руския императорски комисар, а трети по право (духовни лица, администратори, съдии и т.н.). Целта на Учредителното събрание е да изготви конституция на Княжество България. За председател е избран Екзарх Антим I. Търновската конституция е приета на 16 април 1879 г. Според нея българската държава се обособява като парламентарна монархия с умеренолиберално устройство. Народното събрание има законодателна власт. Държавният глава носи титлата княз. Той върховен представител, глава на държавата и върховен началник на въоръжените сили. Князът разполага със законодателна инициатива, може да разпуска Народното събрание, да налага вето, да насрочва нови избори, да утвърждава закони, да смекчава съдебни присъди и да дава амнистия.

Съгласно Търновската конституция Народното събрание може да бъде Обикновено и Велико. Изборът на Обикновено народно събрание става посредством преки и тайни избори. Право на избор имат всички български граждани от мъжки пол, които са навършили 21 години. Велико народно събрание се свиква само за изменения в Конституцията, промяна на държавните граници, избор на княз или регент. Девизът на народното събрание бил „Съединението прави силата“.

Учредителното събрание избира София за столица на България. На 17 април 1879 г. е свикано Велико народно събрание, което по предложение на руското правителство избира за български княз Александър Батенберг.

Александър Батенберг, източник: от Димитър Карастоянов – Alexander I of Bulgaria – Dimitar Karastoyanov Photo.jpg, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18647641

Той е германски офицер, син на австрийски генерал и племенник на руския император Александър II. На 26 юни 1879 г. той полага клетва като български княз.

Политическите течения „младите“ и „старите“ от епохата на Възраждането дават началото на първите две политически партии – Либералната и Консервативната. Либералите отстояват демократическите идеи, докато консерваторите имат резервирано отношение към либералните свободи. Започват междупартийни борби за власт, които водят до несигурност в българската държава. Българският княз Александър I не одобрявал Търновската конституция, която ограничава властта му. Поради сходство в идеите Батенберг се сближава с консерваторите. С тяхна подкрепа, той прави неуспешен опит да промени Конституцията на България с цел увеличаване на своите правомощия и налагане на режим. Руската политическа намеса много често допълнително усложнявала българския политически живот.

Съгласно Берлинския договор Източна Румелия се управлявала от главен управител – християнин, назначен от Османската империя. На 14 април 1879 г. е приет основният закон, който регламентира политическия и обществения живот в Източна Румелия – Органически устав. Почти по същото време в Княжество България пък е приета Търновската конституция. Това е доказателство, че двете разделени части на България се развиват с почти еднакъв темп. Не съществуват каквито и да било бариери от икономически, обществен или културен характер, които да възпрепятстват едно бъдещо обединение.

Движението за съединение на Княжество България и Източна Румелия е естествено продължение на българското националноосвободително движение. От недоволство към несправедливо разкъсване на българската държава то прераства в организирана съпротива. Българската дипломация започва усилени преговори с Великите сили по този въпрос. Те обаче не водят до конкретни резултати. Поради това на 10 февруари 1885 г. в Пловдив е създаден Таен комитет, преименуван по-късно на Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). За негов председател бил избран видният български революционер Захари Стоянов. Възстановяват се старите комитети в Южна България, както и българските възрожденски идеи – „…революция морална и с оръжие“. На 25 юли 1885 г. в с. Дермендере (Пловдивско) БТЦРК решава да се предприемат конкретни стъпки към съединение под ръководството на българския княз Александър Батенберг. Според предварително изготвен план то трябвало да се извърши чрез въстание в Източна Румелия, което да бъде подпомогнато от въоръжени чети и тамошната милиция. Първи въстават българите в Панагюрище. Последвани са и от други селища. На 6 септември 1885 г. българските въстаници и милицията, начело с майор Даниел Николов арестуват областния управител на Източна Румелия Гавраил Кръстевич. Пред българския народ била прочетена прокламация, с която се обявява Съединението на Княжество България и Източна Румелия. То обаче трябвало да получи одобрението на Великите сили и Турция. Поради това българското правителство насочило всички усилия в тази насока. Така на 24 март 1886 г. българското правителство постигнало международно признание на Съединението. Управлението на Източна Румелия преминава в ръцете на българския княз.

България обаче продължава да бъде трибутарно княжество спрямо Османската империя. На 22 септември 1908 г. княз Фердинанд обявява независимостта на българската държава и се титулува като цар. Великите сили и Османската империя признават българската независимост през април 1909 г.

Водена от стремежа си да присъедини несправедливо отнетите й територии в Македония, Одринска и Беломорска Тракия в следващите няколко години България се включва в три последователни войни – Балканската война (26 септември 1912 – 17 май 2013 г.), Междусъюзническата (16 юни – 18 юли 1913 г.) и Първата световна война (28 юли 1914 г. – 11 ноември 1918 г.). Поражението, което претърпява България по време на Междусъюзническата война я довежда до първата национална катастрофа.

“Погребение на загиналите край Одрин”, Колекция Георг Волц, източник: http://www.lostbulgaria.com/index.php?cat=19&paged=213

Така желаното обединение в етническите граници не било постигнато. В двете Балкански войни България губи повече от 66 000 души. Българска икономика търпи тежки загуби, възлизащи на 2 млрд. лева. Страната обаче успява да се стабилизира в кратък срок. Участието на България в Първата световна война отново е породено от стремежа за разрешаване на българския национален въпрос. България е сред победените държави, в резултат на което преживява втора национална катастрофа. Страната търпи териториални загуби. Вътрешното й състояние също сериозно се влошило. На българската държава е отнето правото на поддържа собствени въоръжени сили. Цар Фердинанд абдикира. Мястото му заема неговият син Борис.

В последващите години следва период на политическа нестабилност. След Първата световна война управлението на страната се поема от Български земеделски народен съюз (БЗНС), начело с Александър Стамболийски. Той предприема редица промени в различни направления. Те обаче изострят политическата обстановка в страната. Правителството на Александър Стамболийски е свалено през 1923 г. Властта е поета от Александър Цанков. Политическата криза се задълбочава. Това до голяма степен се дължи и на тежката световна икономическа депресия, както и на нарастващото политическо напрежение в Европа и света. На 19 май 1934 г. отново  е осъществен държавен преврат. На българската политическа сцена изгрява Кимон Георгиев, който управлява за кратко. През януари 1935 г. след реформи се въвежда едноличен режим на цар Борис III.

image_pdfimage_print
Scroll Up