Origins of country | Основаване/произход на държавата

Образуване и укрепване на българската държава
(края на VII – средата на IX в.)

В края на VI век Западнотюркският хаганат завладява прабългарските племена, живеещи в Кавказ. В началото на VII век, прабългарите начело с хан Кубрат от рода Дуло успели да се освободят. Така били създадени основите на Велика България. Когато хан Кубрат починал (651г.) тримата му синове поели в различни посоки.

„Заветът на Кубрат“, художник Васил Горанов, източник

Най-малкият син Аспарух и водените от него българи се заселили в местността Онгъл, близо до Византия. Българите имали интерес към византийските земи на юг от р. Дунав. За да запази земите си византийският император организирал поход. Той обаче бил неуспешен. Стигнало се до подписване на мирно споразумение. Този мирен договор през 681 г. се счита за начало на българската държава. Начело застава хан Аспарух, а за столица е избрана Плиска.

По-голямата част от завареното от прабългарите население били славяни. Те принадлежат към индоевропейските народи. Основен поминък на славяните било земеделието. Те били добри занаятчии, създавали оръдия на труда и предмети за бита. Славяните водели уседнал живот. Селищата им не били укрепени. Живеели в землянки и полуземлянки.

Славянска землянка, източник  

Произходът на прабългарите е спорен. Съществуват различни теории. Повечето изследователи ги причисляват към тюркско-алтайската етническа група. Прабългарите се препитавали основно с животновъдство, отглеждали най-вече коне. Водели номадски начин на живот. Живеели основно в юрти, които се правели от животински кожи.

Прабългарска юрта, източник 

Изграждат своите селища (аули) близо до реки. Прабългарите водели битки обикновено на коне, стреляли добре с лък.

В днешните български земи християнството било разпространено още преди заселването на славяни и българи. С тяхното пристигане езическите вярвания бързо разширили обхвата си. Българските владетели отхвърляли християнството. За тях то било враждебна религия.

Прабългарите се прекланяли пред природни сили. Върховен за тях бил богът Тангра (небе). В чест на своя бог те изграждали храмове. Там се извършвали жертвоприношения. Сред прабългарите широко разпространен бил и тотемизма – всеки род произлиза от различни животни (тотеми – заек, вълк, куче). В култ били издигани също Слънцето и Луната. Върховен жрец на българите бил ханът. Те вярвали в задгробния живот затова погребвали мъртвите с храна и вещи. Знатните български вождове били погребвани със своето оръжие и кон.

Прабългарско погребение, източник

Характерно за прабългарите е използването на собствен календар. „Именникът на българските ханове“ е доказателство за едно добре развито ранно българско общество.

Върховният бог на славяните бил Перун – богът на мълнията. Освен него те почитали още божествата: Волос – бог на стадата, Дажбог – бог на плодородието, Сварог – бог на огъня и занаятите, Лада – богиня на красотата, Морена – богиня на смъртта. Славяните отдавали почит още на водни духове, русалки, вили, самодиви и други свръхестествени същества. Подобно на прабългарите, славяните също вярвали в задгробния живот. Те изгаряли мъртвите и поставяли прахта им в глинени урни. В гробовете им били поставяни още лични вещи, украшения, храна. Князете били погребвани с големи почести. В техните гробове се поставяло и скъпоценни предмети.

Славяно-българската държава възниква като съюз между прабългари и славяни. Въпреки различията помежду им те не враждували. Първоначално живеели отделени всеки в своята територия. В столицата и другите по-големи градове обаче славяни и прабългари все повече си съжителствали. Всеки един от двата народа спокойно почитал своите божества. Различните религии не нарушавали единството им. Те воювали заедно, защитавайки се от външни заплахи.

Прабългарите ръководили управлението на държавата. Високото културно ниво и военната им мощ били определящ фактор за това. Прабългарската аристокрация запазила превъзходството си и цялата държава носела името България. Новата държава граничила на юг със Стара Планина, която била естествена граница между българи и византийци. На изток с Черно море, без градовете Томи и Одесос, които останали във византийски ръце. На североизток с река Днестър, която отделяла българите от стария им враг хазарите. На северозапад съсед на България бил Аварският Хаганат, а граница били Карпатите. На запад българска граница била река Тимок.[1] Славяните признали върховната власт на хан Аспарух, но запазили своята автономия.

Хан Аспарух, източник

Населяваните от тях области управлявали от славянски князе. Прабългарите защитавали държавата откъм Черно море. Славяните поели отбраната на юг (Византия), както и на запад и северозапад.

С цел да опази териториите си Българската държава водела много битки. Военната й мощ се състояла от българска конница и славянска пехота. Силата на славяните била в битките в планини и труднопроходими райони, докато българите били несломими в равнинни територии. Малко след формирането на българската държава българите воювали с аварите, които изтласкали на запад. Към България било присъединено още едно славянско племе – тимочани. През 689 г. византийският император Юстиниан II предприел военни действия срещу славяните, живеещи край Солун. Действията му били успешни, но на връщане войската му била пресрещната и разгромена от българите. Според „Българския апокрифен летопис“ хан Аспарух воювал последно с хазарите в защита на българските граници. Той загубил живота си в тази война (700 или 701 г.).

След смъртта на Аспарух управлението на държавата поел хан Тервел. Той много умело съчетава военната мощ с дипломацията. Целта му е да разшири границите на българската държава и да утвърди ханския сувернитет. През 705 г. той помага на сваления от престола византийски император Юстиниан II да си върне властта. В знак на благодарност хан Тервел получил областта Загоре (територията между Сливен, Ямбол и Айтос). Територията е с важно стратегическо и стопанско значение. Освен това хан Тервел получил титлата „кесар“ – втора по важност след тази на императора.

През 708 г. Юстиниан II решил да си върне областта Загоре. Походът му бил неуспешен. През 711 г. императорът отново бил свален от престола и поискал помощта на хан Тервел за втори път. Българският хан му изпратил едва трихилядна войска, която не му помогнала и той загинал. Междуособиците във Византийската империя продължавали. Хан Тервел се възползвал от ситуацията и атакувал Тракия. Българите се завърнали с богата плячка. Настъпленията от страна България принудили новия император да поиска мир. Мирният договор бил подписан през 716 г. В него се очертавали българо-византийските граници. Така областта Загоре била утвърдена като българска територия. Византия трябвало да плаща ежегоден данък на България. Двамата владетели взаимно трябвало да си предадат политически бегълци. В договора били уредени и търговските отношение между двете държави.

През 717 г. Константинопол бил атакуван по суша и море от арабите. Императорът потърсил помощта на Тервел. Българският хан обещал да нападне арабите и така и направил. Българската армия разгромила арабите – жертвите били близо 30 хиляди. Благодарение на хан Тервел Византия била спасена, а Югоизточна Европа била предпазена от арабското настъпление и ислямизиране. Според една част от историците хан Тервел управлява до 718 г., а според друга до 721 г.

След управлението на хан Тервел за българската държава настъпили тежки времена. Започнала борба за власт между различни знатни български родове. Дългогодишното властване на рода Дуло било преустановено. Управлението на държавата непрекъснато се променяло. Същевременно отношенията с Византийската империя се влошили. България била в политическа криза. Император Константин V Копроним (741-775г.) се възползвал от ситуацията и започнал редица продължителни войни с България. Той успял да организира девет похода срещу българското ханство. Често сменящите се ханове едва удържали на натиска. Кризата започнала с възкачването на хан Винех и се задълбочила при приемниците му – Телец, Сабин, Умор, Токту и Паган. В допълнение, Византия умело подклаждала появилите се противоречия между славяни и прабългари.

Стабилизацията на българската държава започва с управлението на хан Телериг (768-777 г.). Той успял да осуети ново нападение от страна на Византия и дори предприел настъпления в област Верзилия. Тези негови действия обаче били неутрализирани. Вземайки си поука, той решил да използва хитрост. Под претекст, че иска да абдикира от престола и да избяга във Византия, той получил списък с всички шпиони на императора в българските земи. Хан Телериг заловил всеки един от тях и наредил да бъдат убити.

До пълно преодоляване на политическата криза се стига при хан Кардам (777-803 г.). За неговото управление е характерно усилието за преодоляване на междуособиците и укрепване на централната власт. Безспорно е, че българският хан успял да постигне това и да избави напълно държавата от кризата.

След хан Кардам на българския престол застава хан Крум (803 – 814 г.). Още в първата година от управлението си той превзема част от Аварския хаганат. През 805 г. превзел още обширни аварски територии на север от Дунав. Тези земи били много плодородни и гъсто населени със славяни. Византийският император Никифор I Геник имал за цел да унищожи българската държава. В отговор на тези намерения, през 809 г. хан Крум разбил войската на Никофор I и превзел Сердика. Градът бил важен стратегически център, откриващ достъп до славянските племена в Македония.

Византийският император също не стоял безучастно. Той предприел поход срещу българите. Хан Крум предложил мир, който обаче бил отхвърлен. Никифор I успява да превземе, разграби и опожари столицата Плиска. Тогава хан Крум мобилизирал всички сили. На 25 срещу 26 юли 811 г. край Върбишкия проход обсадил и атакувал византийските части.

„Хан Крум с войската си преди поход“, художник Д. Гюдженов, източник

Войската на Никифор претърпяла голямо поражение, а самият той загинал. Българският владетел заповядал да отсекат главата на императора и да я набучат на кол. Черепът на Никифор бил обкован в сребро и на празненства хан Крум вдигал наздравици с него, като символ на голямата победа[2].

“Хан Крум вдига тост с черепа на Никифор”, източник

След битката при Върбишкия проход по сила и просперитет България стояла редом с Византия и Франкската империя. Българският владетел продължил своята експанзия. През 812 г. той превзел крайморския град Месембрия (Несебър) и крепостта Девелт. На 22 юни 813 г. край крепостта Версиникия византийските войски претърпели поредното си поражение. След погрома на византийския престол се възкачва Лъв 5 Арменец.

Тази победа не била достатъчна за хан Крум и се отправил към Константинопол. Той добре разбирал, че крепостните стени на византийската столица са трудно преодолими. Поради това не атакувал, а започнал преговори за мир, инициирани от византийския император. Император Лъв 5 Арменец си послужил с измама и се опитал да убие хан Крум при срещата за преговори. Българският владетел предусетил тези намерения и избягал. Възмутен от постъпката на византийския император, в началото на 814 г. хан Крум нападнал и опустошил Тракия. Тя е важна стратегическа база на Византия, която пази подстъпите към Константинопол. Още в края на 813 г. започнала подготовка за ново нападение на византийската столица. Тя била прекъсната през април, когато хан Крум починал, най-вероятно от сърдечен удар.

Освен като добър пълководец, хан Крум се изявил и като мъдър държавник. Той въвежда първите писани закони, които били задължителни за всички поданици. Така управлението  се централизира и ефективно се противодейства на различията между славяните и прабългарите. Неговите закони имали за цел защита на частната собственост, предпазване на бедното население от разоряване. Те осъждали лъжците, крадците и клеветниците. Всички лозя били изкоренени, за да се предотврати пиянството. По времето, в което хан Крум е начело на българската държава започнало въвеждане на славяните в нейното управление. Той е основателят на най-силната династия, оглавяваща държавата до края на X век.

 

[1] Създаване и укрепване на българската държава 

[2] История на българите – военна история 

[3] Багренородни – син, роден след коронясването на бащата

[4] Лала Шахин 

[5] Съпротива срещу турската власт през първата половина на 18 век

[6] Рибен буквар

[7] Статия за рибния буквар

[8] Описание на институцията читалище

[9] Хатихумаюн

[10] Стихотворение от Христо Ботев „Обесването на Васил Левски“

[11] Видео материали с резюмета на основни исторически моменти и възможност за проверка на знанията. Източник: проект “Integration of immigrants” (онлайн)

След смъртта на хан Крум властта преминава в ръцете на неговия син хан Омуртаг (816-831). Той води мирна външна политика. След един неуспешен поход срещу Византия, през 815 г. хан Омуртаг сключва 30-годишен мирен договор. Той уреждал границите между двете държави, размяната на военнопленници и бегълци, както и съдбата на славяните, които живеели в Черноморската област и Източна Тракия.

Хан Омуртаг насочил усилията си в посока вътрешно укрепване на държавата. Той бил против разделението в управлението на ханството и премахнал автономията на славяните и българите. Държавата била разделена на области, наречени комитати. Те се управлявали от доверени хора – комити. Въведени били и други, по-малки административни области – жупети, управлявани от жупани. По този начин властта била централизирана, а авторитетът на българския владетел нараснал. Поданиците го възприемали като върховен военноначалник, законодател и жрец, от Бога поставен владетел.

Управлението на хан Омуртаг се характеризира и с активна строителна дейност. Той възстановил опожарената и опустошена ханска резиденция Плиска.

Голямата Базилика в Плиска (построена 875г.), източник 

Построени били нов хански дворец с тронна зала, храм на бог Тангра, алея с каменни колони и нови дворци из цялото ханство.

В началото на IX в. започва разпространението на християнството по българските земи. Това се дължало на завладяването на територии, населени с вече християнизирани славяни и на засилващото се византийско влияние. Християнството прониквало както сред обикновените хора, така и сред българския елит. Такъв бил и случаят с най-големия син на хан Омуртаг – Енравота, който също приел християнството. Започнали гонения срещу християните. Енравота бил лишен от това да наследи престола и бил наказан със смърт.

След смъртта на хан Омуртаг управлението поема най-малкият му син Маламир (831 – 836), тъй като Енравота не наследил престола, а Звиница (вторият син на хан Омуртаг) починал млад. Маламир бил малолетен и за негов регент му бил назначен кавхан Исбул. Във външната си политика хан Маламир поддържал мирни отношения с Византия и Франкската империя. В края на управлението му Византийска империя нарушила мирния договор. Българският владетел води успешни битки за приобщаване на българи и славяни от Тракия и Македония. Българските войски начело с кавхан Исбул успели да превземат важни центрове като Филипопол (дн. Пловдив) и Верея (дн. Стара Загора).

Хан Маламир умира неочаквано (най-вероятно от болест), без да остави наследници. Поради това на българския престол се възкачва синът на Звиница – Пресиян (836–852). Хан Пресиян продължава политиката на приобщаване на югоизточните славяни. През 837 г. в Западните Родопи срещу византийската власт въстава славянското племе смоляни.  Предвождана от кавхан Исбул, българската войска се притекла на помощ на смоляните. Хан Пресиян предприел настъпление в Беломорието. След като превзел град Филипи завоювал и Македония. В отговор на тези действия Византия настройва сръбските племена срещу българската държава. Военните конфликти между българи и сърби продължават три години, те обаче не довели до териториални изменения.

Християнизация и политическо развитие на България (втората половина на IX – първите три десетилетия на X в.)

След хан Пресиян управлението на българската държава се поема от хан Борис (852 – 889 г.). По това време България била значима по територия и военна мощ държава. Въпреки това тя не била призната като равностойна на останалите християнски държави, тъй като била езическа. Християнската религия била господстваща в Европа. Приемането на християнството щяло да подсили и утвърди авторитета на българската държава сред останалия християнски свят. Хан Борис оглавява българската държава в сложна външнополитическа обстановка. Големи славянски групи в централната и югоизточната част на континента създават собствени държави – Великоморавия, Сръбско княжество, Хърватско княжество. Това е повод за възникване на силно съперничество между Константинополската патриаршия и Римската католическа църква за надмощие над тях. То прераснало и в борба за политическо могъщество между Византийската империя и Немското кралството. В опит да ограничи немското влияние българската държава се съюзява с Великоморавия. В резултат, през 853 г. войските на Людовик Немски атакували и опустошили българските земи. Тази загуба принудила хан Борис да сключи съюз с Немското кралство срещу Великоморавия.

През 855-856 г. се разразява нова война между България и Византия. Успешните военни действия на император Михаил III водят до превземането на обширни територии – Филипопол, Загоре, черноморските градове Девелт, Анхиало и Несебър. През 856 г. бил подписан мирен договор. През 862 г. България сключва военен съюз с Немското кралство. Българският владетел се склонил да приеме християнството от немски свещеници. По същото време Великоморавия сключила съюз с Византия.

През 863 г. Византийската империя предприема поход срещу България. Хан Борис не могъл да противодейства поради честите земетресения и настъпилия глад в българските земи. Той предлага мир, който империята приема. Така през есента на 863 г. е подписан 30-годишен мирен договор. Според него България трябва да приеме християнството от Константинополската патриаршия, а Византийската империя връща на българите областта Загоре.

България при княз Борис I, източник: By Kandi – https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Bulgaria_under_rule_of_Boris_I.png, CC BY 3.0

През 864 г. хан Борис и неговите приближени били покръстени от пристигнали византийски духовници.

„Покръстване на Преславския двор“, художник Николай Павлович, източник

Българският владетел приел името на своя кръстник – тогавашния византийския император Михаил. Дадена му била титлата архонт, която по-късно била сменена със славянската княз.

Масовото покръстване на българите било труден процес. Българската аристокрация (боили) разбирала приемането на християнската вяра като позорна отстъпка пред вечния враг – Византийската империя. Те не приемали засилващото се византийско културно и политическо влияние в държавата. Така се стигнало до вдигането на бунт срещу покръстването. Недоволните боили се отправили въоръжени към столицата Плиска. Княз Борис успял да противодейства на бунтовниците и наказал със смърт 52 боили и техните семейства.

Нарастващото влияние на Византийската империя застрашавало независимото развитие на българската държава. Същността на християнската религия не достигнала до обикновения българския народ поради това, че тя се проповядвала на недостъпен език. Българският владетел осъзнал необходимостта от независима собствена църква. Княз Борис започнал преговори с Константинополския патриарх Фотий за самостоятелност на българската църква. Те обаче не дали конкретни резултати. Тогава той се обърнал към папския Рим с молба да заместят византийските духовници. Папата удовлетворил искането на българския владетел. Конкретен отговор за самостоятелна българска църква обаче липсвал. Така отношенията с Рим постепенно се влошили и българският княз Борис възстановил контакта си с Константинополската патриаршия. През 870 г. на Осмия вселенски събор в Константинопол българският църковен въпрос намерил своето разрешение – българската църква станала независима във вътрешните си църковни дела.

През IX в. Византийската империя била в политически, стопански и културен разцвет. Стремежът на Византия за влияние и приобщаване към християнството на славянските общности налага създаването на славянска писменост.

Създаването на славянската писменост се свързва с живота и делото на братята Константин-Кирил и Методий. Те били родени в Солун. Баща им бил помощник на местния солунски управител, а майка им била славянка. Методий, роден през 815 г., поел по стъпките на баща си и бил назначен за управител на византийска област, населена със славяни. Константин,  роден през 826 г., бил изключителен ученик. На 17 години постъпва в прочутата Магнаурската школа – престижно висше училище във Византия. Отдава се на книжовна дейност.

Останки от Магнаурската школа, в днешен Истанбул, Турция, източник

Препоръчан от патриарх Фотий, Кирил станал преподавател по философия в Магнаурската школа. Там получава прозвището „философ“. През 851 г. Методий се замонашил. През 855 г. Константин изоставил светските си дела и отишъл при брат си в манастира „Полихрон“. Причината била създаването на славянската азбука, наречена глаголица.

Първата българска азбука – глаголица, източник 

Много църковни книги били преведени на славянски език. Солунските двама братя се заели с активна проповедническа и просветителна дейност.

След боледуване на 14 февруари 869 г. Константин починал, като преди смъртта си приел монашеското име Кирил. Методий продължил на преподава и просвещава. Той умира на 6 април 885 г. След смъртта му започнала разправа и гонения срещу учениците на двамата братя.

През 886 г. част от оцелелите от гоненията Кирило-Методиеви ученици – Наум, Климент и Ангеларий достигнали до българските земи. Те били много добре приети от княз Борис.  Малко след пристигането им Ангеларий починал. Решено било да се обособят две средища за развитие на книжовна и просветна дейност. Едното в югозападните български земи с център Охрид – там работил Климент. Другото в Североизточна България с център Плиска, където работил Наум. В края на IX в. Климент Охридски променил създадената от Кирил и Методий азбука, като въвел ново изписване на буквите. Азбуката била наречена „кирилица“, на името на Константин-Кирил Философ.

Кирилицата, източник 

Благодарение на дейността на книжовните школи в Охрид и Плиска българската държава се превърнала в духовен, културен и книжовен център на славянските държави.

В последните години от живота си княз Борис се оттеглил в манастир. На престола се възкачил първородният му син Владимир (889-893 г.). Неговото управление се свързва с опит за връщане на България към езичеството. Той дори върнал езическото си име Расате. През есента на 893 г. княз Борис напуснал манастира, отстранил Владимир-Расате от българския престол и го ослепил. Същата година бил свикан църковно-народен събор в Преслав. На него се взело решение управлението на държавата да премине в ръцете на третия син на княз Борис – Симеон. Освен това столицата била преместена от Плиска в Преслав, а славянският език бил определен като официален за държавата и църквата. Княз Борис отново се оттеглил в манастир, където на 2 май 907 г. починал. След смъртта му българската църква го канонизира за светец.

Икона на Свети Княз Борис Български, 19 век, неизвестен автор, източник

Княз Симеон бил възпитаник на Магнаурската школа.

“Цар Симеон на трона”, художник Д. Гюдженов, източник

Той научил отлично гръцки език и познавал в детайли древната елинска и съвременната византийска култура. Затова бил наричан полугрък. Той се завърнал в България заедно с учениците на Кирил и Методий. Заедно с Наум работи активно в книжовната школа в Плиска. През 893 г. поема управлението на българската държава. Той смятал себе за равен с византийския император.

Симеон искал да управлява в мир и разбирателство със съседите. 30-годишният мир с Византия обаче бил нарушен след преместване на тържище за български стоки от Константинопол в Солун. Това сериозно накърнило българските търговски интереси. Дипломатическите преговори не довели до решение на проблема. В отговор, през 894 г. български войски навлезли в Източна Тракия и нанесли няколко поражения на византийската армия. За да противодейства на българската атака, през 895 г. византийците заедно с маджарите създават план за нападение на България. Маджарите организират два опустошителни похода в Източна България. Византийската армия пък атакувала в Източна  Тракия, а флотът в Дунавските устия. За да спечели време цар Симеон започнал мирни преговори. През това време влиза в съюз с печенегите и с тяхна помощ отблъсква маджарите.

Княз Симеон прекъснал мирните преговори и нахлул с войските си в Източна Тракия. През 896 г. при селището Булгарофигон българите нанесли много тежко поражение на византийците. Подписан бил мирен договор. Тържището било върнато в Константинопол, а Византийската империя се задължавала да плаща ежегоден данък на България.

През 904 г. арабите обсадили византийския град Солун. Княз Симеон използвал момента и също тръгнал на юг с войските си в опит той да превземе града. Отново е подписан мирен договор, който признавал голяма част от завоеванията на Симеон – на юг от Странджа до черноморския град Мидия, част от Драчката област (Южна Албания) и Южна Македония. Българските владения се простирали на 20 км от Солун.

През май 912 г. византийският император Лъв VI умира. Мястото му заема малолетният Константин VII Багренородни[3]. Той управлявал заедно с чичо си Александър. Политическата ситуация в империята се влошила. Започнали династични борби за власт. Княз Симеон решил да се възползва от настъпилата криза. Неговата външна политика навлязла в нов етап. Нападенията на българският княз вече нямали за цел териториални придобивки, а превземането на Константинопол и унищожаване на Византийската империя. През август 913 г. княз Симеон нахлува в империята и стига до стените на Константинопол. Междувременно Александър умира и регентството на императора се поема от патриарх Николай Мистик. Той започва мирни преговори и приема всички искания, поставени от Симеон. За посрещането на Симеон в Константинопол е организиран официален прием. На него патриарх Николай Мистик коронясал Симеон за василевс (цар) на България. Тази титла обаче не била равностойна на императорската. С нея българският владетел не можел да претендира за престола. Затова Симеон предложил годеж между дъщерята си и императора. Този брак щял да му донесе титлата василеопатор и възможността да застане начело на империята като съимператор.

Голяма част от византийската аристокрация смятала този мирен договор за унизителен. Извършен е преврат и управлението на империята поема майката на Константин VII Багренородни – Зоя. Мирният договор с България бил нарушен. Императрицата организирала коалиция срещу българите. Участват маджари, печенеги и сърби. Цар Симеон успял да разбие този антибългарски съюз и дори привлякъл на своя страна маджарите и печенегите. През 917 г. към българските земи се насочила мощна византийска армия. Тя била водена от опитния пълководец Лъв Фока и се насочила към крепостта Анхиало (Поморие). По това време византийският флот се отправил към устието на Дунав. Решителната битка била на 20 август 917 г. когато византийската армия претърпяла много тежко поражение. За него допринесло и обстоятелството, че флотът на Византия не успял да атакува българската армия в тила, както било предвидено първоначално. Лъв Фока набира нови войски, но при Катасирти те отново били разбити.

След тези победи на цар Симеон във Византия е извършен преврат. Властта поел командирът на флота Роман Лакапин. Случващото се не се понравило на българския цар. Той потърсил помощта на арабите, които се съгласили заедно да атакуват Константинопол. Техните планове обаче били осуетени от византийската дипломация. Въпреки това сам цар Симеон предприема поход срещу империята. Отново стигнал до стените на византийската столица. Той осъзнал, че тя няма да може да бъде превзета само по суша. Внушителната българска армия кара византийския император да започне преговори за мир със Симеон, които обаче не били успешни. По времето на преговорите, българският владетел успял да присъедини към България и сръбските земи. През 927 г. цар Симеон започнал отново да се подготвя за поход срещу Константинопол. За съжаление на 27 май 927 г. Симеон починал от сърдечен удар. Мечтата му за Константинопол остава неосъществена. На своите наследници цар Симеон оставя могъща и голяма държава. Тя достигала три моретата – от Карпатите до Бяло море и от Черно море до Адриатическо море.

България при Цар Симеон – Войните на Цар Симеон I, източник: By Kandi – https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Wars_of_tsar_Simeon_I.png, CC BY 3.0

Освен политическо могъщество, при управлението на цар Симеон българската държава изживява изключителен културен напредък, определен на „Златен век“. Високообразованият български владетел активно подкрепял културната и книжовна дейност. Благодарение на славянската писменост, старобългарската култура достига върховите постижения на средновековната култура. Културният разцвет е плод на дейността на учениците на братята Кирил и Методий. Благодарение на делото им говоримият език на българския народ става негов книжовен език. Пишат се редица оригинални творби, създава се и книжовен кръг. Книгата става част от живота на хората. Най-изтъкнатите автори по това време са Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх и др.

Наред с книжовната дейност сериозно развитие търпят българското изкуство, строителството и архитектурата. Столицата Преслав можела да си съперничи с Константинопол. Тя била укрепена със здрави крепостни стени.

Златната черква в античната бългаска столица, Преслав (частична реконструкция), източник: By Klearchos Kapoutsis from Santorini, Greece – The Golden Church, CC BY 2.0

Градът съчетавал външен и вътрешен град. Във външния се разполагали изящни църкви и манастири. Най-впечатляваща била т.нар. Златна църква. Във вътрешния град бил царският дворец и патриаршеският комплекс. Архитектурата се развивала и в другите големи български градове – Охрид, Средец.

След неочакваната смърт на цар Симеон негов наследник станал вторият му син – Петър (927–970 г.). Българският цар бил изправен пред сложен избор – да продължи военното дело на своя баща или да избере мира с Византийската империя. Новият българския цар предпочел мира. Българските граници били застрашени от всички страни. В началото на 927 г. е подписан десетгодишен мирен договор, скрепен с брачен съюз между българския цар и внучката на Роман Лакапин – Мария. Императорът потвърждава титлата „цар на българите“. Мирният договор не бил добре приет от част от българската аристокрация. Те били привърженици на Симеоновата военна политика. Настъпили междуособици, които обаче били потушени от цар Петър. По това време започват промени в управлението на Византия, което разклаща нейното вътрешно състояние. След период на стабилизация Византийската империя целенасочено изостря отношенията си с България. Подтикнат от византийската дипломация през 968 г. киевският княз Светослав атакува и превзема част от североизточните български земи. Следващата година русите отново подготвили поход срещу България. Научил за това цар Петър получил сърдечен удар и починал на 30 януари 970 г.

Държавата поел синът на цар Петър – Борис II (970-972). През 970 г. при поход на русите в Югоизточна България водените от княз Светослав войски били разгромени от византийците. След това, новият византийски император Йоан Цимисхи атакувал българската столица Велики Преслав и я превзел. Цар Борис II и неговото семейство били взети като заложници.

Опит да защитят останалото от българската държава правят четирима български боляри – Мойсей, Давид, Арон и Самуил. Те били свързани по майчина линия с царската династия. След смъртта на византийския император, Борис II и Роман успели да избягат от Константинопол. На границата с България Борис II е убит. Роман успял да стигне до Северозападна България, за чиято отбрана отговарял Самуил.  Роман бил провъзгласен за български цар. Въпреки това цялата власт стояла в ръцете на Самуил. За столица бил избран Охрид.

Във Византийската империя отново настъпили династични борби. Възползвайки се от ситуацията Самуил затвърдил българската власт в Южна Тракия, Мизия, Отвъддунавска България и Южна Македония. През 997 г. след седем години в плен в Константинопол цар Роман умира. Тогавашната българска аристокрация провъзгласява за цар – Самуил (997-1014г.).

Цар Самуил положил усилия да подсили тила на българската държава. През 998 г. с войските си атакувал сръбските земи и превзема Котор и Далмация. С Унгария българският владетел подходил дипломатически. Двете страни сключили съюз, скрепен с династичен брак. През 1000 г. византийският император Василий II повел мощна си войска към България. Бързо окупирали земите на юг и север от Стара планина. Цар Самуил не останал длъжен и атакувал Адрианопол, отправяйки се към Солун. През 1014 г. войските на Василий II отново се насочили към България. Близо до с. Ключ на 29 юли българските войски направили опит да противодействат на Византия. Те обаче претърпели сериозно поражение. В плен попаднали 14 000 български войници. По нареждане на византийския император те били ослепени.

„Ослепените Самуилови войници“,художник Васил Горанов, източник

На всеки 100 души бил оставен по един войник с едно око, който да води останалите. Така били изпратени на цар Самуил. Виждайки изтерзаните си войници цар Самуил получава сърдечен удар и умира на 6 октомври 1014г. Заради тази жестокост Василий II бил наречен Българоубиец.

След смъртта на Самуил за цар бил провъзгласен неговият син Гавраил Радомир (1014 – 1015г.). Въпреки това започнала ожесточена борба за власт. Новият български цар бил убит от своя братовчед Йоан Владислав, който заел мястото му на престола. Постепенно българските крепости падали една след друга в ръцете на византийския император. През 1018 г. цар Йоан Владислав загинал в битка. Последвало разпадане на българската държава. През есента на 1018 г. българската държава вече не съществувала.

След завладяването на българската държава от Византийската империя  българските земи станали част от византийската  военно-административна система. Обособени били няколко теми (области) – тема България (земите между Охрид и Средец), тема Паристрион (земите между Дунав и Стара планина), тема Придунавски градове (северозападните български земи). Южните български територии станали част от вече съществуващите византийски теми. Темите се управлявали от византийци. Българската църква също загубила независимостта си. За самостоятелна била призната Охридската архиепископия. Гръцкият език станал официален и църковен. Българите плащали данък на византийците – първоначално в натура, а след 1040 г. с пари.  Паричните данъци са приети с недоволство от българите. Те не разполагали с пари, с които да плащат и трябвало първо да продават това, което произвеждат.

Тези условия водят до избухването на няколко въстания срещу византийската власт. Сред най-значимите са въстанието на Петър Делян (1040-1041г.) – внук на Самуил и това на Георги Войтех (1072-1073г.). И двете въстания са неуспешни.

През последните десетилетия на ХII в. Византийската империя започнала да губи своята мощ.  През 1185 г. бил извършен държавен преврат. Новият император наложил по-висок данък на българите. Недоволството сред българското население нараснало. Това провокирало братята Теодор (Петър) и Асен (Белгун – “мъдър”) през есента на 1185 г. по време на освещаването на новопостроената църква „Св. Димитър“ в Търново да вдигнат народа на бунт.

“Въстанието на Асен и Петър”, художник Васил Горанов, източник

За цар бил провъзгласен Теодор под името Петър II, като символ на възстановяване на българската държава. Въстанието на Асеневци успяло да освободи Северна България, след което въстаниците се насочили към Тракия и Македония. Походите на византийците срещу българите били безуспешни. Византийският император нямал друг избор освен да признае независимостта на Второто българско царство. За столица бил избран гр. Търново.

Крепостта Царевец в Търново, столица на второто българско царство, източник

За архиепископ бил определен монах Василий. Той коронясал с титлата цар Асен. Въпреки това Петър запазил царската си титла като управлявал Североизточна България и Добруджа. Цар Асен продължил започнато освободително дело, за да обедини всички българи. Друга негова цел било признаването на българската царска власт.

Част от българската аристокрация не одобрявала централизираното управление на Асеневци. Започнала вътрешна борба за власт.  През 1196 г. цар Асен е убит от своя братовчед Иванко, който се възкачил на престола. Той не успял да задържи дълго властта. Цар Петър предприел бързи действия и обсадил Търново. Тогава Иванко избягал във Византия. Цялата власт отново преминава в ръцете на цар Петър, но през 1197 г. той също става жертва на заговор. Тогава на престола се качва по-малкият брат на Асен и Петър – Калоян (1197 – 1207г.), който дотогава бил заложник във византийската столица.

Калоян застава начело на българската държава в момент на вътрешнополитически противоречия. Поради това първоначално избягвал пряк конфликт с Византия. Той се опитвал да привлече на своя страна отцепилите се от византийската империя феодали. Цар Калоян успял да се справи с недоволството им и ги обединил срещу византийците.

Антропологична възстановка на лицето на цар Калоян, изработена от професор Йордан Йорданов, източник: от Vassia Atanassova – Spiritia, CC BY-SA 3.0

Започнало настъпление. Превзети били крепостите Констанция и Варна. Така през 1202 г. бил сключен мирен договор между България и Византия. България възвръща териториите си преди падането под византийска власт. Въпреки това, въпросът с признаването на царската титла и независимостта на българската църква не бил разрешен. Необходимо било авторитетно признание. Цар Калоян бил отличен дипломат. Той започнал преговори с Римската църква. След преговори, продължили близо 5 години, на 8 ноември 1204 г. кардинал Лъв коронясва Калоян  за „крал на българи и власи“. Връчва му скиптър, корона и знаме. Българският владетел получил правото да сече монети със своя образ. Търновският архиепископ Василий е провъзгласен за „примас“ на българската църква. Тя признава върховенството на папата, но остава православна.

През 1204 г. рицарите от IV кръстоносен поход превзели Константинопол. Те сложили край на Византийската империя. Създадена била Латинската империя.

Латинската империя след IV кръстоносен полет, източник: от Kandi – Собствена творба, CC BY-SA 4.0

В различни византийски територии възникнали нови държави – Никейската империя, Епирското деспотство и Трапезундската империя. Отношенията между България и новите държави се усложнили. През лятото на 1204 г. Латинската империя напада България. Превзети били обширни територии. В отговор цар Калоян решил да се съюзи със самите византийци, които въстават срещу своя завоевател. С помощта на куманите и разбунтувалите се византийци цар Калоян нанася сериозно поражение на непобедимите дотогава латински рицари. През 1207 г. цар Калоян обсадил Солун, но не успява да превземе града. Болярската опозиция отново се била надигнала. Той станал жертва на заговор и през октомври 1207 г. бил убит.

В основата на този заговор стоял неговият племенник Борил (1207 -1218 г.). Той превзел властта и организирал гонения срещу привърженици на Асеневци. Законните наследници – синовете на цар Асен I – Иван Асен и Александър били принудени да напуснат държавата. Новият българския цар не притежавал управленски качества. Поради това държавата изпаднала във вътрешна и външнополитическа криза. През 1217 г. в България се върнал Иван Асен II. С помощта на недоволните от управлението на Борил боляри, той успял да превземе столицата Търново. Цар Иван Асен II (1218 – 1241г.). бил коронясан за цар.

Цар Иван Асен бил изключителен управник и дипломат.

Портрет на цар Иван Асен II от Г. Данчов, източник

По това време на юг от българските земи се издигала Латинската империя и гръцката държава Епир. На северозапад се простирала Унгария. На запад все по-силна ставала Сърбия. За да укрепи международния авторитет на България българския цар заложил на силната централизирана власт, умелата дипломация и сключване на династични бракове. През 1221 г. той сключил мирен договор с кралят на Унгария Андрей II и се оженил за неговата дъщеря Анна-Мария. Като зестра Иван Асен II получил обратно Белградската и Браничевската области. С този брак той осигурил северните граници на държавата.

На юг Епирското деспотство представлявало сериозна заплаха за България. Цар Иван Асен II сметнал за по-удачно да поддържа добри взаимоотношения с епирския владетел Теодор Комнин. Между двете държави бил сключен съюз през 1224 г. Една от дъщерите на българския цар – Мария се омъжила за брата на Теодор Комнин – деспот Мануил. През 1228 г. обаче Иван Асен бил поканен за настойник и регент на малолетния латински император Балдуин II. Научил за тези преговори, Теодор Комнин нарушава мирния договор и нахлува на българска територия. Ключовото сражение между българските и епирските войски става на 9 март 1230 г. при крепостта Клокотница. Епирското деспотство претърпяло тежко поражение. Пленени били много войници, както и самият Теодор Комнин заедно със семейството и приближените му. Обикновените войници обаче били освободени. Този акт спечелил на българския цар почит и уважение. Умелото съчетаване на добра дипломация, династични бракове и военна сила превръщат българската държава в истински военен и политически хегемон.

България при Цар Иван Асен II, източник: By Kandi – Own work, Public Domain

Териториалното разрастване на България оказало благоприятно въздействие върху държавната икономика. Занаятите и търговията се развивали с много бързи темпове. Цар Иван Асен II създал условия за свободна търговия. Започнали да се секат златни монети с образа на царя. В държавата усилено започнало да се строят църкви и манастири. В тях се преписвали и превеждали богослужебни книги. Създавали се също така и оригинални литературни произведения.

През 1235 г. между българската държава и Никейската империя бил сключен съюз, който е скрепен с династичен брак. По силата на мирния договор на църковен събор в Лампсак била възстановена Българската патриаршия.  В последните години от управлението на цар Иван Асен II, българската държава поддържа добри взаимоотношения с всички съседи. По това време в Югоизточна Европа се задава мощно татарско нашествие. Цар Иван Асен II умира на 24 юни 1241 г.

След смъртта на цар Иван Асен II за могъщата българска държава настъпват тежки времена. Болярите се впуснали в ожесточени битки за властта. Българските земи били атакувани от татарите. Този тежък момент бил умело използван от Византия. Тя успяла да превземе редица български територии. През 1331 г. начело на България застанал цар Иван Александър (1331-1371). Той е считан за потомък на Асеневци.

В началото на своето управление царят се заел преди всичко да стабилизира държавата. Той неутрализирал междуособните борби. Успешно воювал с Византия. В резултат на това разширява българските земи в Тракия и Родопската област. Иван Александър успял да уреди и българо-сръбските взаимоотношения. Той оженил сестра си Елена за сръбския крал Стефан Душан.

През 1354 г. започнало настъплението на османските турци на Балканите. Сред първите атакувани и превзети български земи били тези в Тракия. Българският владетел полагал усилия, за да противодейства на османските набези. Той участвал в антиосмански съюз заедно със Византия, който се оказва неуспешен. Османските войски достигали до Средец и в битка с тях загинали синовете на българския цар.

Започнали междуособни борби между наследниците на Иван Александър. Това поставяло под въпрос единството на държавата. За да тушира вътрешното напрежение в държавата, българският цар Иван Александър сам обявил за свой престолонаследник синът си Иван Шишман, който поел Търновското царство. През 1356 г. Иван Срацимир поел самостоятелното управление на Видинското царство.

Крепост Баба Вида – Видинско царство, източник

В Добруджа пък за независим владетел се обявил деспот Добротица. Цар Иван Александър умира на 17.02.1371 г. До своята смърт той запазил властта си над цяла България. След него обаче българския народ попадал под властта на различни български владетели. Борбата за надмощие между тях само спомогнала османското настъпление. Основна цел на османците била превземането на Константинопол.

Цар Иван Александър бил изключителен меценат, покровител на книгата и изкуството. От негово време са запазени едни от най-забележителните и изящно украсени книги. Българският цар бил изключително щедър в даренията си за църкви и манастири. Времето, в което той управлява е известно като „втори златен век“ на българската книжнина и култура.

Османският султан Мурад I нямал необходимата сила да покори Константинопол  затова отправил поглед към българските земи. Насочил се към Тракия. Завладява северните й части, както Родопите, Костенец, Ихтиман и Самоков. За да спре настъплението на нашествениците цар Иван Шишман (1317 – 1395 г.) започнал преговори за мир. По настояване на султана, българският цар дал сестра си Кера Тамара за негова жена. В началото на 80-те години на XIV в. амбициите към българските земи отново се възродили. Турската войска начело с Лала Шахин[4] се насочила към София. Въпреки всички усилия на българите през 1385 г. градът бил превзет.

През 1387 г. при гр. Плочник обединените армии на Сърбия и Босна нанесли тежко поражение на османците. Българският цар прекъснал васалните си отношения с Мурад и не изпратил помощни войски на турците. В отговор 1388 г. султанът изпратил 30-хилядна войска към българските земи. Превзети били Ловеч, Шумен, Мадара и Тутракан. Турците обсадили и най-добре укрепената крепост Никопол, където се намирал и българският цар. Продължителната обсада принудила цар Иван Шишман на поиска мир. На Османската империя била отстъпена Силистра. Българските североизточни граници били значително стеснени. Видинският цар Иван Срацимир бил принуден да се признае за турски васал.

През 1393 г. новият султан Баязид обсадил Търново. Българската съпротива се ръководила от патриарх Евтимий. Борбата обаче била неравностойна. Турската армия била многобройна и успяла да проникне в крепостта Царевец. Жителите на Търново били подложени на жестокости. Градът бил опустошен. Българският патриарх бил заточен в Бачковския манастир, а болярите избити. През юли 1393 г. Търново бил превзет от турците. Българският цар се укрепил в Никопол. Султан Баязид превзел крепостта Никопол и на 3 юни 1395 г. обезглавил Иван Шишман. Така паднало Търновското царство.

Видинското царство на втория син на цар Иван Александър – Иван Срацимир (1356 – 1397 г.) оцеляло още три години. Унгарският крал Сигизмунд успял да организира поход срещу османците. В около 60-хилядната войска се включили още поляци, французи, германци и англичани. През 1396 г. тя достигнала до Видин. Заедно с българската армия се отправили към Никопол. На 25 септември 1396 г. западната армия претърпяла тежко поражение. Турският султан се отправил към Видин и го превзел. Цар Иван Срацимир бил заточен в Мала Азия, където през 1397 г. вероятно бил удушен. Така под турска власт пада и Видинското царство.

Падането на България под османска власт спира развитието на средновековната българска цивилизация. Тя стават част от един нов, различен свят, който е в противоречие с българските социални, икономически, културни, религиозни, езикови особености. Освен българската държавност на унищожение е подложена и Българската патриаршия. В различна степен ислямизацията обхваща всички български територии. България се превръща в османска провинция, а българският народ е принуден да се бори за своето физическо оцеляване. Българите плащали непосилни данъци на Османската империя.

Османската империя през XIV век, източник

Културно-духовните традиции успели да се съхранят единствено в манастирите. Те поддържали духа на поробения български народ.

В дългите години на робство борбата на българския народ срещу поробителя не спира. Тя се води под различни форми и с различни средства, но винаги с една и съща ясна цел възстановяване на българската държава. В периода XVI-XVII век съпротивата срещу турската власт намира израз в организирането на няколко въстания. Те завършили без успех.

Процесите, които се развиват сред българското общество в края на XVII и началото на XVIII в., бележат началото на Възрожденската епоха. Те намират израз преди всичко в стопанските и социалните промени, в появата на българската буржоазия. Зараждането на националното чувство се отразява върху душевността на българина, който започва да се интересува не само от своето настояще, но и от миналото на своя род и отечество.[5] Тази промяна намира израз в борба за новобългарска просвета, за независима българска църква,  за възстановяване на българската държава.

В периода XV-XVIII в. единственият източник на грамотност е българското килийно училище.

Килийно училище в с. Банско, източник

Килийните училища възниквали като част от манастири и църкви. Учители били монаси и свещеници. Учениците придобивали базови умения за четене, писане и смятане. Изучавали се основно църковни книги. През Възраждането основно сред българската буржоазия се създава потребност от светски знания – география, история, естествознание и т.н. Така в началото на XIX в. се стига до откриването на гръцки светски училища в българските земи. Опасността от загубването на българската идентичност обаче е предпоставка за създаването на елино-български училища. Те отговаряли на потребността от светски знания на български език и същевременно от познаване на гръцкия език. Първото елино-българско училище е открито през 1815 г. от Емануил Васкидович в Свищов. След това такива училища били открити в Котел, Смирна и Сливен. Тези училища спомагат за духовното и просветно обновление на българския народ в условия на чужда власт. Създава се движение за новобългарска просвета. Изключително важна роля за неговото развитие има Петър Берон. Той съставил значителния за българското образование „Рибен буквар“[6]. Написан на говорим български език той е издаден е през 1824 г. в Брашов. „Рибният буквар“ представлява „малка енциклопедия, в която авторът е събрал основни знания за езика, молитви, нравствени поучения, добри съвети, басни, физически сказания, аритметически познания…“[7]

След букварът на Петър Берон идеята за самостоятелна българска просвета намира все по-голяма подкрепа. Така в началото на 1835 г. по идея на Васил Априлов (български просветител и меценат) се стига до откриването на първото новобългарско светско училище в Габрово. За учител бил назначен Неофит Рилски, който прилага взаимно учителския метод. Неофит Рилски е виден просветен деец – един от основоположниците на новобългарската просвета. В следващите години са създадени още редица взаимни училища по българските земи. За техните потребности започнало печатането на учебници и учебни пособия. Постепенно се формирало и значително учителско съсловие с редица изявени български учители – Найден Геров, Неофит Рилски, Христаки Павлович, Ботьо Петков, Йоаким Груев, Илия Блъсков и др. През 40-те години на XIX в. по инициатива на Найден Геров в Копривщица врати отваря и първото класно училище.

Първото класно училище в Копривщица, източник: от Michael Desnoyelles – Собствена творба, CC BY-SA 4.0

Класните училища представлявали следващата стъпка в развитието на новобългарското образование. До Кримската война по българските земи заработили редица класни училища в Пловдив, Търново, Габрово, Русе и  др.

Българското просветно движение не забавя своя ход и през 50-те и 60-те години на XIX век. След Кримската война (1853-1856 г.) в българското общество настъпват промени, които оказват своето влияние върху просветното дело.  Темповете на неговото развитие се засилват. Нивото на родното образование достига това на останалите народи от Балканския полуостров. Възпитаниците на българските училища учили в западноевропейски и руски висши училища. Издръжката на училищата се поемала изцяло от българската буржоазия. Тя се грижела и за развитието и разрастването на българската училищна мрежа. В резултат на това в годините преди Освобождението български села без училище били изключителна рядкост. След Кримската война част от българската образователна система става и гимназията. Първата българска гимназия е открита през 1859 г. в Болград — Бесарабия. След нея са открити гимназии в Пловдив и Габрово.

Първата гимназия в Габрово, източник: от BeshevI – Собствена творба, CC BY-SA 4.0

Създават се и първите български специализирани училища – педагогически училища в Щип и Прилеп, търговско училище в Свищов, богословско училище в Лясковския манастир, семинария в Самоков. Водели се дори обсъждания за създаване на български университет.

За успеха на движението на новобългарска просвета допринасят и читалищата[8]. Към тях се обособявали библиотеки, читални, неделни училища. Освен образователно те биват и културно средище на българския народ. Началото на тази културна институция е поставено в Шумен, Свищов и Лом. Постепенно техният брой значително нараства. Просветното движение изиграло основна роля във формирането на национално самосъзнание.

Българската култура през Възраждането.

Наред с развитието на българската просвета през Възраждането разцвет изживява и българската култура. Основите са поставени още през XVIII век от български творци като Христофор Жефарович, Кръстьо Пейкич и Партений Павлович. Тяхната дейност е продължена от Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Върхови моменти в развитието си българската култура са достигнати през втората и третата четвърт на ХIХ в.

Утвърждаването на единен национален книжовен език играе решаваща роля за развитието на българската книжнина. Голяма част от възрожденските дейци и учители се изявявали и като писатели, поети, публицисти. С навлизане на модерното книгопечатане започва и разпространението на български печатни книги. Първоначално всички книги се отпечатвали в чужбина. С развитието на българската книжнина започнало откриването на и на български печатници.

През 1842-1844 г. в Смирна Констатин Фотинов отпечатва сп. “Любословие”, с което дава началото на българския периодичен печат. Няколко години по-късно (1846 г.) в Лайпциг Иван Богоров започва издаването на първия български вестник „Български орел“. Българската периодика засилва темповете си на развитие след Кримската война. Броят на издаваните вестници и списание значително нараства. Появява се специализирана периодика за образование, за наука, за политика, за търговия, за занаяти. Основни центрове на българския периодичен печат са Цариград, Букурещ и Браила. За нуждите на българското образование започва да се печатат и български учебници по различни предмети. Сред най-дейните автори в това направление са Петко Славейков, Добри Войников, Константин Фотинов, Христо Данов, Ботьо Петков.

Още през XVIII в. творчествата на Йосиф Брадати, Христофор Жефарович, Партений Павлович, Паисий Хилендарски и Софроний Врачански поставят основите на българска литература. В първата половина на XIX век в българския литературен свят се формират нови жанрове като поезия, публицистика, белетристика, драматургия. Развиват се основно „даскалската поезия“и учебникарската книжнина.

Началото на новата българска поезия бележи поемата „Стоян и Рада“, написана от Найден Геров през 1845 г. Неговият пример бил последван от Петко Славейков – “Смесена китка”, Георги Раковски –“Горски пътник”, Иван Вазов – “Пряпорец и гусла”, “Тъгите на България”, Христо Ботев, Стефан Стамболов – “Песни и стихотворения от Ботъова и Стамболова”  и др.

През 60-те години на XIX век се заражда българската белетристика. Пътеката проправя Васил Друмев с повестта „Нещастната фамилия“. По-късно по нея поемат още Любен Каравелов с разкази като „Крива ли е съдбата?”, “Българи от старо време”, “Мамино детенце” и др., както и  Илия Блъсков с „Изгубена Станка“.

Българската драматургия започва своето развитие под формата на кратки диалози по време на годишни училищни изпити. След това започва адаптирането на чуждестранни сценарии. Такъв е примерът с пиесата “Михаил Мишкоед” на Сава Доброплодни. Комедията “Ловчанският владика или бела на ловчанският сахатчия” е първата оригинална творба от този жанр. Написва я Теодосий Икономов през 1857 г. По-късно в това направление се изявяват още Добри Войников – “Райна Княгиня”, “Криворазбраната цивилизация” и Васил Друмев – “ Иванко, убиецът на Асеня“.

Науката също привлича българските възрожденски дейци. Това важи в особена сила за историята. Българското минало вълнува много учители и общественици като Васил Априлов и Георги Раковски, Найден Геров и Петко Славейков. Издават се редица учебници по история с автори Христаки Павлович, Добри Войников, Гаврил Кръстевич, Петко Славейков и др. Спиридон Палаузов и Марин Дринов са първите професионални български историци. Сериозен напредък се бележи в областта на езикознанието, философията, природните науки.

В резултат на активната дейност на българските емигранти през 1896 г. в Браила е създадено Българско книжовно дружество. Целта му е да информира българския народ за постиженията в различни области на науката. Дружеството издава „Периодическо списание“.

Всеобщият културен подем не подминава художествените занаяти, музиката, архитектурата и строителството. Построени били редица изящни църкви и манастири – Рилски манастир, Троянски манастир, Преображенски манастир.

Рилски манастир, източник

Навлиза нова вид градска архитектура. Наред с традиционните каменни мостове, чешми, дюкяни, част от градската среда стават часовникови кули, читалища, училища, кафенета. Жилищното строителство придобива изцяло нов облик. Най-ярки образци на българската възрожденска жилищна архитектура са издигнати и запазени и до днес в Копривщица, Пловдив, Трявна, Елена, Велико Търново и др.

Пример за възрожденска архитектура от Копривщица, източник
„Часовниковата кула в Трявна“, художник Зорница Станева, източник: личен архив
Известната къща с маймунка във Велико Търново, източник: от Todor Bozhinov – Собствена творба, CC BY-SA 3.0

В областта на художествените занаяти сериозно развитие бележат зографството и дърворезбата. Обособяват се много занаятчийски школи в Самоков, Трявна, Дебър и Банско.

Видим подем настъпва и в областта на музикалното изкуство. Наред с българската народна песен се зараждат още градската и революционната песен. Автори на най-популярните песни от този период са Добри Чинтулов, Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Братя Миладинови и др. В средата на XIX  век в град Шумен е създаден първият оркестър. Само след две години в Русе са основани първите хорове и певчески дружества.

Църковно-национална борба на българския народ през Възраждането.

След падането на Търновското царство през 1393 г. независимата българска църква престанала да съществува. Духовенството било подложено на гонения. Сходна била съдбата и на останалите православни църкви на Балканите. Османската империя разрешила функционирането единствено Константинополската патриаршия. Тя играла ролята на официален представител на православните християни в рамките на империята. Първоначално между българския народ и Патриаршията не съществували противоречия.  С развитие на възрожденските процеси сред гръцкото общество в средата на XVIII век политиката на Патриаршията се променя. Сред висшето гръцко духовенство се заражда т. нар. „мегали идея“ за възстановяване на Византийската империя. Тази идея се базирана на схващането, че всички православни християни, попадащи в някогашните очертания на Византия са гърци – без значение техния език или етнос. Започва пропаганда за гърцизиране на православното население в Османската империя. Това заедно с нарасналото национално самосъзнание и самочувствие на българите е предпоставка за възникване на българо-гръцки конфликт. Той прераства в движение за независима българска църква.

Първите действия на българите срещу гръцкото духовенство имат спорадичен характер. Тяхната цел била смяната на гръцки владики с български (Враца, Самоков и Скопие). Тези първи искри поставят началото на организираното движение за църковна независимост. Негови първи инициатори са Неофит Бозвели и Иларион Макариополски.

През 1839 г. турският султан провъзгласява реформен акт Гюлхански хатишериф, с който обявява равноправие между всички поданици на империята. Този акт създава условия за разширяване мащабите на борбата за църковна независимост на българите. Цариград се превърнал в ръководен център на организираните действия. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подготвят искания, които предават на Османската империя. Те се изразяват в назначаване на български епископи и митрополити, богослужение на български език, фиксиране на заплатите на владиците, български представител в Константинопол (наречен от българите Цариград) за директен контакт с турските власти, изграждане на църква в Цариград, издаване на български книги и вестник и др.

Ответните действия на Патриаршията довели до заточение за Неофит Бозвели и Иларион Макариополски в Света гора. Там Бозвели умира през 1848 г. Въпреки това българските усилия довели до видими резултати – създадено било училище за български духовници. Иван Богоров започнал издаването на български вестник – Цариградски вестник (1848 г.). Благодарение на дарение, направено от Стефан Богориди в Цариград е изградена и българска църква. Осветена е през октомври 1849 г.  Успехите, постигнати от българите в Цариград насърчили разрастване на църковното движение във всички български територии. Недоволство срещу гръцките владици имало в Търновско, Ловешко, Видинско, Врачанско.

В началото на 1856 г. османският император обнародвал нов реформен акт – Хатихумаюн[9]. В него се прокламира, че всяка етническа и религиозна общност може да има свое представителство в Цариград. Българите подготвят нови искания до султана за самостоятелна църква и представителство пред Високата порта (така се обозначавал Диванът – висшият законодателен, изпълнителен и съвещателен орган в Османската империя). Усилията им не водят до конкретни резултати. Поради това по време на великденската служба на 3 април 1860 г. Иларион Макариополски не споменава името на цариградския патриарх. Това негово действие по канон означавало отделяне на българите от Цариградската патриаршия. Примерът на българите в Цариград бил последван във всички български земи. Всички български общини отхвърляли гръцкото духовенство и признавали Макариополски за български духовен глава.

Иларион Макариополски, източник

През 1869 г. към Високата порта били отправени поредните искания на българите в Цариград. В отговор на 28 февруари 1870 г. турският султан издава ферман, с който на българите е разрешено да възстановят своята църковна независимост под формата на Екзархия. Тя обхващала всички територии, населени с българи. През март 1870 се учредява Привременен съвет, който да изработи проект за устава на Българската екзархия. На  23 февруари 1871 г. е организиран църковен събор, по време на който е приет уставът. Той бива представен на Високата порта за одобрение. През 16 февруари 1872 г. се провеждат избори за глава на българската църква – избран е видинският митрополит Антим I. Възстановяването на църковната независимост представлявал сериозен успех за българите. Тяхното национално самочувствие укрепнало и създало предпоставки за зараждане на българско националноосвободително движение.

Националноосвободително движение

През втората половина на XVIII и началото на XIX век стремежът на българите за отхвърляне на чужда власт придобива реални измерения. Стотици българи изразяват своята готовност и решителност като участват във водените от Русия войни с Османската империя. Активно се включват и във въстанията на съседните балкански народи. Не липсват и самостоятелни български опити за отхвърляне на османското владичество. Поради своя локален и неорганизиран характер тези първоначални опити са неуспешни.

През 1853 г. избухва Кримската война. Тя се води между Русия и Турция в коалиция с Англия, Франция, Сардинското кралство и Графството Насау. Конфликтът между тези страни е за влияние в Османската империя и Близкия изток. Още в началния етап на руско-турската война българите използват момента да активизират своите освободителни идеи. Подпомогнат от знатни български търговци в Цариград, Георги С. Раковски създава нелегална организация „Тайно общество“.

Георги С. Раковски, източник

Нейната цел е да подготви българите за съвместни военни действия с Русия срещу Турция.

Българската емиграция във Влашко и Южна Русия също се раздвижва. В Букурещ тя създава политическа формация – Епитропия. През 1854 г. формацията е преобразувана в комитет „Средоточно българско попечителство“. Неговата функция е да набира доброволци, които да се включат в руско-турската война. По това време се създава и Одеско българско настоятелство, чиято цел също е подпомагане на руската армия. През март 1854 г. руската армия организира десант на юг от река Дунав. Във военните действия са готови да вземат участие и българските доброволци. Османската империя осуетява тези планове. Бойното поле се прехвърля в Крим. Българските отряди са разпуснати. Руско-турската война завършва в полза на Османската империя. През март 1856 г. е подписан Парижкият мирен договор, в резултат на който Русия търпи тежки сериозни ограничения. Независимо от загубата на Русия българо-руските отношения  укрепват. В следващите години въпросът за българската независимост все по-силно присъства в политиката на Русия.

След края на Кримската война Георги С. Раковски се установява в Одеса и изготвя план за действие срещу турското владичество. Той предвижда избухването на всенародно въстание, с ръководен център, наречен „Тайна канцелария“. С този план стихийността на българските освободителни действия вече е преодоляна. Паралелно с това Раковски развива активна книжовна дейност на политическа и революционна тематика.

През 1860 г. отношенията между Сърбия и Османската империя се влошават. Поради това Георги Раковски заминава за Белград с конкретна политическа цел – подготовка на въстание в българските земи. Година по-късно той изготвя нов план за освобождение – Белградски план. Той доразвива идеите на първия план. Този път обаче българското въстание трябва да се осъществи съвместно със сръбските действия срещу Турция. На сръбска територия трябвало да се сформира български полк (легия) от 1000 души, който да се прехвърли на българска земя. Раковски успява да сформира Първата българска легия, но през 1862 г. взаимоотношенията между Сърбия и Турция се подобрили и тя била разпусната. Въпреки това Раковски продължил да търси възможности на обединяване на балканските народи срещу Османската империя. Те завършили без успех. Разочарован от нерешителната политика на балканските народи у Раковски назрява убеждението, че за освобождението си българите трябва да разчитат единствено на собствените си сили. Така се стига до Третия план за освобождение на най-авторитетния български революционер по това време. Раковски изготвя този план през 1866 г. и го озаглавява “Привременен закон за народните горски чети през 1867 лето”. В него отново се предвижда всенародно въстание, като този път трябвало да се разчита единствено на българска военна сила. Предвиждало се създаване на Върховно началство, което да организира единна четническа армия, включваща отделни чети. Те трябвало да бъдат сформирани в съседните балкански страни, от които да нахлуят в българските земи където заедно с местните да въстанат срещу османската власт. Липсата на средства възпрепятства създаването на честническата армия. Междувременно Раковски се разболява от туберкулоза и умирял на 9 октомври 1867 г. Неговите заслуги за развитието на националноосвободителното движение на българите са изключителни. Дейността му способства за подготовката на редица дейни революционери, които със същия плам пристъпват към решителни действия за освобождението на България.

Паралелно с дейността на Раковски активно участие в освободителни борби на българския народ взема българската емиграция във Влашко, Южна Русия и Цариград. През 1862 г. в Букурещ „Епитропия“ е преименувана на „Добродетелна дружина“. В нея участват влиятелни българи като Христо и Евлоги Георгиеви, Христо Мустаков, Панарет Рашев и др. (групата на „старите“) Тя инициира създаването на българо-турска дуалистична държава. Тази идея не намира подкрепа нито сред Великите сили, нито сред българската революционна емиграция (групата на „младите“ революционери, водени от Васил Левски).

Последната фотография на Васил Левски, направена в Букурещ след общото събрание на БРЦК 1872 г., по която е издирван от турската полиция; източник

Така се зараждат противоречия в движението за освобождение на България. Одеското настоятелство също продължава дейността си. То подкрепя основно идеите и проявите на „младите“.

През пролетта на 1866 г. е подписана „Свещена коалиция между румънците и българите“ с цел сътрудничество между българи и румънци срещу Османската империя. В Букурещ българската емиграция създава Таен български централен комитет (ТБЦК). Започва изграждането на мрежа от комитети във вътрешността на страната, в Румъния и Русия. Румънското правителство обаче преустановило своята подкрепа и дейността на комитета запада. ТБЦК се разпада поради вътрешни противоречия и липсата на средства.

През лятото на 1868 г. активните членове на ТБЦК създават нова политическа организация „Българско общество“. То инициира подготвянето и изпращането на чета, която да предизвика въстание в българските земи. На 6 юни близо 130 четника начело с Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминават на българския бряг, край р. Янтра и се насочват към Стара планина. Следват тежки сражения, при едно от които Стефан Караджа е заловен. Останалите четници продължили напред. На 18 юли четниците били обсадени от турците. В последвалата битка те загиват заедно с водача си Хаджи Димитър.

През ноември 1869 г. в Букурещ Любен Каравелов започва да издава в. „Свобода“. Около неговата редакция се сформира кръг от дейци, търсещи пътища за революционни действия. Така се стига до създаването на Български революционен централен комитет (БРЦК). Негов председател бил Любен Каравелов, а сред неговите най-видни дейци били Панайот Хитов, Васил Левски, Димитър Ценович и др. Каравелов изготвя програмните документи на комитета, в които отново на преден план излиза темата за политическото освобождение на България, но имал колебания относно средствата за неговото постигане – мирни или въоръжени. Неговата колебливост породила недоволство сред част от членовете на комитета. Най-непримирим бил Васил Левски, според когото трябва да се премине към революционна подготовка във вътрешността на страната.

През май 1870 г. се прехвърлил в България и за една година успял да изгради мащабна мрежа от комитети из цялата страна. Така се слага началото на Вътрешната революционна организация (ВРО) с център Ловешкият комитет. С помощта на Ангел Кънчев и Димитър Общи, Васил Левски развил активна пропагандна дейност. Целта е политическо освобождение на българския народ и изграждане на демократична република.

За успеха на освободителното движение било необходимо обединение.  Ето защо през 1871 г. БРЦК начело с Каравелов и ВРО начело с Левски организирали общо събрание. То се състояло в периода от 29 април до 5 май 1872г. в Букурещ. В името на общото дело Левски трябвало на направи компромиси пред идеите на Каравелов. Въпреки това, планът на Левски за активна дейност във вътрешността на страната се потвърждава. Решено било да се създаде Общ централен комитет (Букурещ) и комисия на представителите на частните комитети, която да упражнява контрол върху организацията. Левски получил пълномощно да представлява БРЦК.

През юни 1872 г. Левски се връща в България, за да подготви предстоящото въстание. Той разширява комитетската мрежа, което налага създаването на окръжни центрове. За да се следи работата на отделните комитети се създава и тайна полиция. Комуникацията между отделните звена се осъществявала чрез тайна поща. По нареждане на Левски революционерите започват набирането на средства за оръжия. Освен това той подготвя военни ръководители, които да поведат въстаниците. Ефективната дейност на ВРО е застрашена от проявите на първия помощник на Левски Димитър Общи. Левски поискал от БРЦК Общи да бъде отстранен, но не постигнал успех. На 22 септември 1872 г. въпреки забраната на Васил Левски, Димитър Общи организирал обир на турската поща в Арабаконак. Турската полиция реагирала бързо и го заловила заедно с неговите съучастници. Общи разкрил пред турските разузнаватели информация за комитети и български дейци, които познавал. Това довело до унищожаване и неутрализиране на много революционери. ВРО започнала да се разпада.

По това време Васил Левски бил в Южна България. Той се отправил към Букурещ, където заедно с БРЦК да обсъдят създалата се ситуация. Междувременно предупредил комитетите. На 25 декември 1872 г. той пристигнал в Ловеч, но обстоятелствата не позволявали да се срещне с председателя на тамошния комитет – поп Кръстю. Затова прибира архива на комитета, за да не попадне в ръцете на турците. Остава да пренощува в хана на Христо Цонев в с. Къкрина. На следващия ден е заловен от турската полиция и откаран първо в Ловеч, после в Търново и София.

„Залавянето на Васил Левски в Къкринското ханче“, художник Никола Кожухаров, източник

Изправен е на извънреден съд, който го осъжда на смърт. Така на 19 февруари 1873 г. Васил Левски е обесен в околностите на София[10]. Васил Левски е най-видният и всеотдаен организатор, политик и идеолог на българското националноосвободително движение.

Смъртта на Левски сериозно разтърсва българското революционно движение. БРЦК изпада в сериозна криза. Противоборството между двете основни течение – революционно-демократичното  и буржоазно-либералното отново било на дневен ред. Либералите („старите“) са на мнение, че революцията е невъзможна без чужда, външна подкрепа, докато революционерите („младите“) защитават противоположната позиция.

В края на 1874 г. българското революционно движение е сериозно повлияно от идеите на Христо Ботев. Той е избран за член на БРЦК. Неговите възгледи са силно повлияни от тези на Васил Левски. Ботев смята, че освобождението на България е в ръцете на самите българи и въпреки това, не отхвърля възможността за обща борба на балканските народи срещу Турция. За разлика от Левски, Ботев не отдавал голямо значение на предварителната и старателна подготовка на революционните действия. Според него народът е винаги готов за борба, необходим бил само призив за това.

През март 1875 г. Христо Ботев застава начело на БРЦК.

Христо Ботев, източник: от неизвестен – Дигитална реплика на снимка или потрет наличен във фото колекцията на българския исторически архив с номер С І 4824. Може да бъде открит в Дигиталната библиотека на Национална Библиотека Св. Св. Кирил и Методий. Антетката не включва копирайт статута на прикачената работа. Public Domain

Няколко месеца по-късно Турция изпада в поредна криза, след въстание в Босна и Херцеговина. По инициатива на Христо Ботев и Стефан Стамболов през август 1875 г. в Букурещ е организирано общо събрание на БРЦК. Взема се решение за подготовка на народно въстание. България е разделена на няколко революционни окръга. Те трябвало да бъдат оглавени от апостолите Стефан Стамболов, Станъо Драгнев, Сава Танасов, Панайот Волов, Никола Обретенов, Стоян Друмев, които да влязат тайно в България и заедно с местните комитети да вдигнат народа на въстание, което да избухне през 16 септември. Христо Ботев имал задачата на събере средства от българската буржоазия в Южна Русия. Георги Бенковски и Стоян Заимов трябвало да предизвикат безредици в Цариград, за да отвлекат вниманието на турските власти. Липсата на добра координация между комитетите и противоборство между част от местните революционери водят тези планове за въстание до неуспех. Само в Стара Загора Стефан Стамболов успял да проведе по-сериозна организация. Тамошният революционен комитет атакува града, но в уречения 16 септември се събират много малко четници. Водят се няколко сражения, но въпреки това неуспехът на въстанието е факт. По това време подобни опити за въстание правят българските дейци в Русенско и Шуменско. Те също завършват без успех. Провалът на всенародното въстание е причина Христо Ботев да напусне БРЦК. Малко след това комитетът се разпада.

Априлско въстание

В края на 1875 г. оцелелите от въстанието в Стара Загора революционери Никола Обретенов, Стефан Стамболов, Панайот Волов, Георги  Бенковски и др. пристигат в Гюргево. Те създават нов център на българското освободително движение – Гюргевския революционен комитет. Взема се решение за подготовка и организация на всеобщо народно въстание през следващата пролет. България е разделена на четири революционни окръга – Търновски (Северна България, Габровско и Севлиевско), ръководен от Стефан Стамболов; Сливенски (Сливенско, Ямболско и Котелско), ръководен от Иларион Драгостинов; Врачански (Северозападна България, част от Софийско и Македония), ръководен от Стоян Заимов; Пловдивски (Средногорието, Тракийската низина и Северните Родопи), ръководен от Панайот Волов. Ръководители трябвало да възстановят комитетската мрежа в страната, да осигурят оръжие и да мобилизират всички сили. Бойните действия трябвало да се водят в планинските райони на страната, подкрепени от външни чети. След съставяне на плана за действие Гюргевският комитет се саморазпуска. В началото на 1876 г. ръководителите на отделните окръзи се прехвърлят в България и започват сериозна организационна и военна подготовка за въстанието. На 14 април в местността Оборище се провежда първото народно събрание на представителите на всички комитети. Било решено Бенковски да изготви оперативен план за действие, както и датата на бъдещото въстание – 1 май 1876 г.

В резултат на предателство въстанието избухва по-рано на 20 април в Копривщица. Тодор Каблешков бързо изпратил до Панагюрище писмо, известно като „Кървавото писмо“, с което дава знак на панагюрци да въстанат. Така въстанието е обявено и в Панагюрище. Там Георги Бенковски събира конна чета, наречена „Хвърковата чета“, с която обикаля панагюрски села и ги вдига на въстание.

“Хвърковата чета на Бенковски”, художник проф. Димитър Гюдженов, източник

Осветено било и знаме на революцията, ушито от учителката Райна Попгеоргиева, наречена от народа “Райна княгиня”.

Знамето на въстанието, източник

След Копривщица и Панагюрище въстават Клисура и Стрелча. В отговор турските власти мобилизират своите войски. Започнали кървави сражения. На 25 април турците разбили въстаналите българи от Срелча. На другия ден пада и Клисура. Започват боеве и за Панагюрище, което е опожарено и опустошено от османците.

Въстанието пламва и в родопските села Брацигово, Перущица, Берковица, Батак. Ръководена от В. Петлешков отбраната на Брацигово удържала на турската атака близо седмица. След това обаче започват преговори с турците. Петлешков е арестуван и изтезаван, а въстанието потушено. След нахлуването на османските войски в Перущица и кървавите сражения част от населението се крие в църквата и училището. За да не попаднат живи в ръцете на врага водачите Кочо Чистеменски и Спас Гинев сами убиват жените и децата си, както и себе си. Техният пример е последван и от други въстаници. Още по-тежка е съдбата на Батак. Там турците посичат и изгарят над 3000 души. Така завършва кървавата съпротива на Пловдивския революционен окръг. Четата на Бенковски е застигната от турците в  местността Костина, където Бенковски е убит.

В Търновския и Сливенския революционен окръг въстанието не придобива масов характер. Местните революционни дейци организират чети, с надеждата да противодействат на турците. След тежки сражения четите и двата окръга са разбити.

Във врачанския окръг опитът на Стоян Заимов за вдигне Враца на въстание бил неуспешен. След получаването на „Кървавото писмо“ комитетските дейци не предприемат действия. Те насочват усилията си в прехвърлянето на българска земя на организирана от Христо Ботев чета. На 16 май Ботев и четниците се качват на и завладяват австрийския пътнически кораб „Радецки“. Преминава на отсрещния бряг на река Дунав до с. Козлодуй. Оттам започва походът на Ботевата чета към Врачанския Балкан, за да увлече нови въстаници. Четниците не намират подкрепа и са принудени сами да водят ожесточени боеве по върховете Камарата, Купена и Околчица. На 2 юни близо до в. Вола в тежка битка Ботев пада убит. Смъртта му всява смут сред четниците. Те се разделят на групи, всяка от които бива заловена и унищожена. Малцина четници успяват да се спасят в Сърбия и Румъния. Тези събития бележат краят на Априлското въстание.

Въпреки неуспеха Априлското въстание е връхна точна в борбата на българския народ срещу османската власт. Жестокостта, с която е потушено въстанието отключва силен международен отзвук в защита на българите. Виктор Юго, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Иван Тургенев, Дмитрий Менделев, Чарлз Дарвин, Джузепе Гарибалди, Ото фон Бискарк, Уилям Гладстон са само част от великите умове на XIX век, които подкрепят българския народ. Това положение принудило Великите сили отново да се заемат с Източния въпрос – съдбата на поробените от турците балкански народи. Най-широк отзвук събитията в българските земи намират в Русия. Голяма част от защитниците на българския народ подтикват руското правителство да започне военни действие срещу Османската империя. Всички събития в периода 1876-1878 г. в центъра, на които е Априлското въстание, в крайна сметка водят до освобождението на българската държава.

Руско-турска война 1877-1878 г. Освобождение на България

След априлското въстание Източната криза се задълбочава. През 1876 г. Сърбия и Черна гора водят неуспешни военни действия срещу Османската империя. Така създалата се обстановка предизвиква Великите сили да свикат международна конференция в Цариград в търсене на изход от кризата. Цариградската конференция стига до решение България да получи административна автономия и да бъде разделена на две области. Османската империя не приела решенията, взети на конференцията. Това подтиква Русия да постави ултиматум на турците и обявява частична мобилизация. На 12 април 1877 г. руският император Александър II обявява война на Турция.

Във войната се включват още Сърбия, Черна гора и Румъния. Още в края на 1876 г. сред българската емиграция в Русия и Влашко се заражда идеята за създаване на Българско опълчение – формиране на български дружини, които да подкрепят руските действия срещу Османската империя. Военните действия се осъществяват на два фронта – Дунавски и Кавказки. Българското опълчение, достигащо 12 дружини се включва в Дунавската армия, която се ръководи от ген. Столетов. На 15 юни 1877 г. руската армия успява да форсира р. Дунав при Свищов и преминава на българския бряг. Разделя се на три части – Западен отряд (35 000 души), начело с ген. Криденер, който се отправя към Видин; Източен отряд (70 000 души) с командир княз Александър Александрович, който се насочва към укрепения от турците четириъгълник Силистра, Русе, Шумен, Варна; и Преден отряд, заедно с Българското опълчение, (12 000 души), с водач ген. Гурко поемат Търново, Балкана, Пловдив и Одрин.

В началния етап на войната Предният отряд освобождава старата българска столица Търново. Той успява да овладее Шипченския проход, позволяващ свободно преминаване между Северна и Южна България. Руско-българската армия, ръководена от ген. Гурко успява да освободи и Стара Загора на 10 юли 1877 г.

На 16 юли Западният отряд превзел Никопол, но поради забавяне, турският военноначалник Осман паша прехвърлил войските си от Видин в Плевен. Осман паша организирал добра отбрана и на два пъти отблъснал атакуващите руски войски, които дали много жертви.

Междувременно турското командване прехвърлило в Тракия 40 000 армия, водена от Сюлейман паша. Целта била преминаване през Шипченския проход в Северна България, където руската армия да бъде изтласкана отвъд Дунав. Турската армия и войските на ген. Гурко, заедно с Българското опълчение, водят тежка битка край Стара Загора. Руската армия е принудена да се оттегли в Шипка. Отбрана на прохода е поета от 6500 руски войници и 5 български дружини, които се изправили срещу 30 000 османска армия. С невиждан героизъм и саможертва на 9, 10 и 11 август 1877 г. войските на ген. Столетов, подпомогнати и от малък отряд на ген. Радецки, успяват да отблъснат турците.

„Бой за Шипка“, художник Димитър Гюдженов, източник

В края на август Западният отряд, подпомогнат от румънски части, продължил настъплението си спрямо Плевен. Под командването на ген. Тотлебен руската армия обсажда града. Осман паша капитулира и се предава на 11 декември 1877 г. Така е освободен град Плевен. На 28 декември 1877 г. е освободена и София. Малко по-късно турските окови падат още в Пловдив и Одрин.

Притисната Османската империя иска мир. Под натиска на Великите сили на 19.01.1878 г. в Одрин е подписано примирие. На 19 февруари (нов стил – 3 март) двете страни подписват предварителен мирен договор в Сан Стефано. Според Санстефанския мирен договор се създава автономно трибутарно (зависимо заплащащо данък) Княжество България с християнско правителство и народна милиция. То обхваща българските земи в Мизия, Тракия и Македония с известни изключения. Въпреки че са ощетени териториално за сметка на своите балкански съседи, българите са удовлетворени от клаузите на Санстефанския мирен договор.

Предварителният Санстефански мирен договор трябвало да бъде одобрен и от останалите Велики сили. Застрашени от засилване на руското влияние на Балканите и създаването на голяма балканска държава в лицето на България, те искат преразглеждане на договора. По този повод на 13 юни 1878 г. се провежда Берлинският конгрес. Взима се решение българската държава да бъде разпокъсана на трибутарно Княжество България, включващо Северна България и Софийска област и автономна провинция под пряката власт на турския султан – Източна Румелия (Южна България). Източна Тракия и Македония са върнати на Османската империя. Руското правителство трябвало да окаже подкрепа на България за изграждане на българските институции и войска за период от девет месеца. Несправедливите решения на Берлинския конгрес разпокъсват България и поставят пред българския народ въпроса за нейното обединение. И въпреки това след векове българската държавност е възстановена.

 

1] Създаване и укрепване на българската държава 

[2] История на българите – военна история

[3] Багренородни – син, роден след коронясването на бащата.

[4] Лала Шахин

[5] Статия за борбата срещу турската власт през първата половина на 18 век

[6] Рибен буквар

[7] Статия за рибния буквар 

[8] Обяснение на институцията читалище 

[9] Хатихумаюн

[10] Стихотворение от Христо Ботев „Обесването на Васил Левски“  

[11] Видео материали с резюмета на основни исторически моменти и възможност за проверка на знанията. Източник: проект “Integration of immigrants” (online)

image_pdfimage_print
Scroll Up